„Повествованието се отличава с безпристрастно хронологическо изложение на събития и лица. Цялото съчинение е подчинено не толкова на идеята да изтъкне събитийната последователност на нещата, колкото да се покажат страданията на българите и да се запазят споменът и имената на обикновените хора, погълнати от пламъците на жертвената клада пред олатара на Отечеството” – пише вече покойният старозагорски историк и краевед Нейчо Кънев за този труд на Георги Димитров (1838-1906) .

Книгата съдържа интересни факти относно историята на храм „Света Троица”. Публикуваме откъс, свързан със Стайо Колев (свещеник в храма и един от неговите ктитори) – за това как той и домочадието му търсят спасение през дните, останали в историята като Старозагорското клане (от 19 до 21 юли 1877 г.).

* * *

„Къщата на свещеник Стайо Колев била на три отделения, добре оградена, и под всяко отделение имало по една особена изба. Стаите, избите и двата тавана се изпълнили със селяни, а единият заело семейството на свещеника, именно: съпругата му Гана, дъщерите Минка, Марийка и Райна, синовете Сава и Георги, зет му Костаки, слугите Пенчо и Михо. Свещ. Стайо, след като обикалял няколко часа из града да убеждава населението, за да не бяга, при завръщането в дома му 4-5 души турци го погнали, но той сполучил да избяга, като оставил конете пред вратите, вмъкнал се вътре и запънал. Между намиращите се в къщата имало до 20 души с оръжие: Раде Радев, Жельо Георгиев, Иван Кънев – старозагорци, Драган Иванов, Кеменеджи Марин – джамбази, Недялко Стоянов – ахиевец, и други, които свещ. Стайо наричал свои пушкари.

Турците, като взели да разсичат вратите, пушкарите убили трима, а другите се разбягали. След малко те домъкнали няколко тенекии с газ, дали огън на къщите, от които двете, с намиращите се в тях хора, се сгромолясали. А когато пламъкът наближавал да погълне и онези, на които в тавана се намирало семейството на свещ. Стая и не било вече възможно да слезе, откъдето се било качило, едни се спуснали като котки по стълбовете на асмата (лозата), а други пробили покрива и по едно дърво слезнали. На 20-и сутринта те свалили гредите от покрива на плевника и тоалетната, вкарали ги в гириза, вмъкнали се вътре и насядали по гредите. На децата Сава и Георги свещеникът направил креватче от дъски, спуснал ги в кладенеца над самата вода, а пък той се разкрачил на устата на кладенеца и всичко наблюдавал, като имал една дъска за покрив. Минка и Марийка не могли да търпят вонята в гириза, отишли в съседната къща на Казанджийката Гергевица; турците започнали да блъскат по вратите, Гергевица отворила и като владеела добре говоримия турски език, започнала да моли, да се кланя, да благославя и турците не ги погубили. При тършуването им из къщи, намерили домакина Желя Георгиев, други двама граждани, едно 5-годишно селянче и на място ги убили, а жените, които били до 20, за към лагера подкарали. Само Минка от пътя върнали, защото била трудна, при това носела на ръце и малко дете. Тя пък отишла при гириза, обадила се на майка си, но другите жени я принудили да остави детето вън и тогава да влезе. Неколцина даалии дошли за грабеж, намерили детето, та между натоварените на коня черги и него закрепили. При преминаването им през Чирпан, каймакаминът заповядал да се отнемат ограбените вещи и да останат в полза на чирпанското турско население, а не да се пренасят в Родопите. Даалиите упорствали, но заптиетата отрязали въжето, паднали дрехите, изтърсило се и детето, което извикало „мама”. Даалията посегнал да го грабне, обаче каймакаминът не го оставил и го предал на казначея Иван Молла-Генов. След Освобождението свещеникът едва през септември сполучил да намери детето и насила го отнел.

На 21-и през нощта свещеникът излезнал от кладенеца, повикал от гириза попадията, след която се поточили Минка, баба Донка Чичковица, Драган Иванов и други десетина души селяни, обиколили да намерят нещо за ядене, но само с опечен от пожара лук се задоволили и сутринта на 22-и пак в благовонното си жилище се заврели, а свещеникът – в кладенеца.

В гириза този път вонята се показала по-остра от амоняк, от всичко друго по-отвратителна и съвършено нетърпима. Мъже и жени решили да избягат от там, та ако ще би и в огъня живи да ги изгорят турците. Те се прехвърлили в избата на съседната къща, където намерили неколцина селяни и едно дете, което наскоро взело да плаче, турците отвън чули, нападнали, Драган и Марин започнали да стрелят, убили двама и побягнали. Жените, между които имало и някои ранени, на 21-и сутринта били подкарани за лагера, но сполучили да се избавят. А свещеник Стайо в последно време под един кораб намерил спасение.”