Пълчищата на Сюлейман паша настъпвали към Стара Загора. След като опустошили околните села и заели позиции южно от града, започнали да го обстрелват и унищожават. По  това време населението там наброявало 25 000 души, но само за няколко дни, заедно с придошлите от околните села, достигнало 40 000.

Когато защитниците на града отстъпили, храм „Света Троица“ бил подложен на близък артилерийски огън и голяма част от него била разрушена. Това позволило на башибозуците и на Сюлеймановите войници да го обградят и да започнат масово да избиват всички, потърсили убежище в храма и в неговия двор. Трудно е човек да си представи трагедията на беззащитното население. За нея

 разказва очевидката Марийка Иванова Анхъмова,

която се приютила в къщата на някой си Колю Гюпхаланеца, до самата църква „Света Троица“: „Външните врати били заключени и запънати с дебели дървета, също и църковните. Числото на събраното население в двора може би възлизало на повече от 1550 души и в църквата – около 1000 души. Всички стояли на крака и нямало празно място игла да падне. Турците, щом изпълнили улицата пред църковния двор, взели да стрелят, изпочупили стъклата на църковните прозорци, но и българите – от прозорците на женската църква – мнозина повалили на улицата. Стрелбата продължила известно време и турците се търкаляли един върху друг. Най-после с голяма сила нападнали, разбили външните врати, едни останали да вардят, а други нахлули вътре, почнали да убиват и колят, да пробождат

кого гдето застигнат, без да жалят жена или дете,

и жива душа в двора не оставили, но и от тях мнозина паднали. Петко Нейков от Самуилово и Тодор Велков като лъвове се хвърляли върху турците и всички се удивявали на тяхната решителност –  само първият съсякъл с ножа си около 40 души турци.

Когато турците започнали да къртят църковната врата, писъкът на жените и децата се носел из целия град и можел да смекчи гнева даже и на най-свирепия звяр, но сърцата на турците не се смекчавали, нито умилостивявали. Щом пристъпвали църковния праг, започвали да стрелят, убиват, секат и никой не бил в състояние да им се противи. Онези, които стреляли от женската църква, по-напред захвърлили оръжието, защото не им стигнали патроните и не било възможно да стрелят между тълпата. Също и за турците не било възможно по-навътре да пробият, освен да убиват наред мъже, жени и деца. Преди турците да влязат в църквата, Марийка Анхъмова, Марийка Бонева, Желка Антонова и едно селянче, на име Иванчо, се вмъкнали в един долап под стълбите на женската църква (откъдето през една дупка Марийка Анхъмова всичко гледала). В някои ъгли на църквата

избитите оставали прави,

понеже нямало празно място, където да паднат. Клането, убийствата, обирите продължили цели три часа. След като всички турци излезли от църквата, останали един от гражданите и един черкезин да крадат. Между другото отворили и долапа, намерили скритите там, извадили ги навън, претърсили ги и като им казали на турски: „Сам Бог ви е запазил“, закарали ги в лагера. При излизането от църквата ходели по трупове, а на улицата край стените на църковния двор имало стотици хора, вързани един за друг с поясите им и застреляни.

Свещеник Стаю Колев, Дочо Христов Иванов, Иван Димитров Нейков, Тане Иванов, брат на свещеник Захария, които след оттеглянето на турците се завърнали да търсят или заровят някои от членовете на семействата си, видели труповете в църквата един върху друг и миризмата била страшна и ужасна. Тане Иванов намерил между убитите 4-5-годишното си дете ранено, завел го в Търново и го изцерил. Разбитият от турските бомби свод бил затрупал значителна част от труповете и след Освобождението те били извадени и заровени в един трап.” *

Храмът и днес е мълчалив свидетел на разигралата се трагедия – при възстановяването му са използвани всички камъни, от които първоначално е бил съграден. При обстрелването били засегнати главно западната стена, покривът и вътрешната украса на храма, която се запалила и изгоряла напълно. Стените, макар и доиззидани при възстановяването, покрити със стенописи и в основата си – с ламперия, остават неми свидетели на събитията от юли 1877-а, когато само между тях са намерили кончината си над 1000 души.

*Димитров, Г. Страдание на българите и Освобождението на България 1877-1878 г.