На 19 юли ВЪЗПОМЕНАВАМЕ ЖЕРТВИТЕ НА СТАРОЗАГОРСКОТО КЛАНЕ

В книгата на Г. Димитров „Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 г.“, издадена от храм „Света Троица“, авторът привежда свидетелството на очевидеца Юлий Викед (английски офицер в щаба на Сюлейман паша):

Стара Загора била обзета от пламъци и като горяла именно главната улица, турците не могли да преследват победените, на които се отдало да заминат за Казанлък. До това време всичко вървяло добре и аз – прибавя Юлий Викед – чувствах справедлива радост от тази победа, която спаси Одрин; но ми се случи да чуя и видя след нея. Аз не съм в състояние да опиша всичките ужаси на сцената, на които, за мое нещастие, съм бил донякъде свидетел очевидец, и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи.

В плен никого не вземали, а всекиго без разлика с байонетите пробождали или с ятаганите съсичали и на повечето от ранените главите отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали или в пламъците на горящите къщи хвърляли. Башибозуците, които дошли със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всеки, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло само да се употреби това название за албанските или другите нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всяка власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато сами се наситят. Съдбата на Магдебурга във време на 30-годишната война не е била толкова ужасна, колкото тази, която е изпитала Стара Загора.

Като подчертава, че англичанинът в никакъв случай не може да бъде заподозрян, че преувеличава турските зверства, авторът продължава: „Ако Юлий Викед, който е бил свидетел очевидец на всичко онова, което са вършили турците, не беше един от заклетите врагове на Русия, той навярно щеше за пише, че турците са карали моми и жени голо хоро да им играят и много момичета от изнасилваните са умирали; и трудни жени са разпаряли, и рожбата от утробата им е вадена; че живи хора в кладенци са хвърляни, някои са проснати на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палили и кафе си варили; онези, които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които по-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите и другите части, догдето издъхвали; на убити мъже и жени членовете рязали и за поругание в устата им ги турили; някои на ръжени прекарвали на огъня, като чеверме ги пекли; други на дървета разпъвали и с пирони, както Христа, ги заковавали. А най-после никой не трябва да се удивлява, ако кажем, че и живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнени и по дърветата прикачвани.

Всичко това, което казваме, от никого не може да бъде опровергано, защото фактите се помнят и потомството няма да ги забрави“.[1]

Още по темата вижте ТУК, в раздела за историята на храм „Света Троица“

[1] Димитров, Г. Страданията на българите…, Стара Загора: Храм „Света Троица“, 2007, с. 160-162