Тя е наследила глас от майка си и чувство за хумор от баща си. Свето Причастие е получавала като малка от ръцете на своя дядо свещеник. Дъщеря е на Рене Йорданова (оперна прима от средата на ХХ век) и на художника Стоян Йорданов. Внучка е на Йордан Василев – свещеник, участник в Преображенското въстание. В енорията на старозагорския храм „Света Троица“ обаче не гледат на нея през призмата на знаменитите й предци. Тя сама е спечелила любовта и уважението на хората, които я наричат почтително „г-жа Елена“.
Елена Йорданова влиза в храма като хористка – през 1993 г., малко след като се пенсионира, за да преоткрие вярата си в Бога. Черкува се редовно оттогава, почти три десетилетия. Нейният разказ от първо лице е разходка във времето, която събира усмивки и мъдрост от няколко поколения българи. За да ни убеди, че Бог „съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евр. 11:6).
ДИВИ КРУШИ, ОСЕМ ДЕЦА, КРЪСТ И ПУШКА
Дядо ми по бащина линия – Йордан Василев, беше свещеник в Тулово. Както самият той е записал в една стара Библия, завършил е с отличие извънреден свещенически курс в Скопие, при митрополит Неофит. Ръкоположен е за свещеник в Лозенград. И той, и жена му – моята баба Елена, са родом от село Ениджия, Лозенградско.Родени са през 1880 г. Оженили се 18-годишни. Баба беше неграмотна, но много остроумна, наблюдателна и добра къщовница. Родила е осем деца, от които до зряла възраст са оцелели само четири, сред които и баща ми – Стоян Йорданов.
Дядо беше колоритна личност. Много честен човек и изключително смел. Участвал е в Преображенското въстание. След потушаването му група въстаници се скрили в един дол, където минавала рекичка, и изкарали там два месеца на вода, диви ябълчици и круши, от което на дядо много му беше пострадал стомахът.
Когато българите били принудени да се изселят от Лозенград, дядо натоварил на каручката болната си по това време жена и четирите си деца и тръгнали към България кажи-речи без нищо, макар че в Лозенградско имали много земи, особено родът на баба ми. Установили се в село Тулово, където дядо съградил скромна къща с глинен под и кирпичени тухли, които сам направил. Живели не скромно, а бедно.
Бог да ги прости! Много ги обичах и много неща научих от тях. Когато ходехме в Тулово през ваканциите, дядо ни причастяваше в местната църква. Много го уважавам – беше не само силно вярващ човек, но и смел българин. Образно казано, бил е с пушка в едната си ръка и с кръст в другата. Днес хората се делят на партии и като че ли не могат да оценят онова, което ни е завещано от някогашните възрожденци.
ВСИЧКО, КОЕТО НЕ ЗНАЕ, ОТ ЧУДОМИР ГО Е НАУЧИЛ
Щом навършил 16 години, татко решил да отиде в София, за да стане художник. Като узнал за това намерение, баща му го понабил, майка му се разплакала, но той настоявал и накрая родителите отстъпили. Дядо го изпратил с пари, колкото за билет. Баба му дала торбичка с пържени кюфтета. Добавили една манерка с петмез, който се процеждал през някаква дупчица и трябвало от време на време да го облизва…
Когато пристигнал в София, на една от малките улички видял табела: „Христо М. Живописов – художник“. Стопанинът се оказал бояджия, но го приел на работа. Баща ми имал задължението да стрива боите и да купува шкембе чорба за кученцето, с правото и той самият да изяжда по една чорба на ден. Спял в сеното, в някаква пристройка до курника.
Един ден дядо отишъл в София да види как живее синът му. Като видял, че пребивава в мизерия и не си дояжда, решил да се намеси. Помолил за съдействие свой познат, високопоставен духовник. Така баща ми бил настанен в пансиона на американеца мистър Смит, където живеели руски младежи, имигранти. Там усвоил говорим руски език, придобил умения в строителството и дърводелството, но заедно с това осъзнал колко се е отдалечил от мечтата си да стане художник. Върнал се в Тулово и станал частен ученик на самия Чудомир, който оценил неговите заложби и чувството му за хумор. След време, когато баща ми вече бил завършил Художествената академия, те продължили да се срещат – явно е имало какво да си кажат.
На едно събиране на художници от Стара Загора и Казанлък, Чудомир застанал срещу баща ми и с присъщата си закачливост рекъл: „Видите ли го този човек, аз съм му бил учител – всичко, което не знае, от мене го е научил“.
ШЕВ И КРОЙКА ЗАД КУЛИСИТЕ НА ЖИВОТА
Майка ми осиротяла на една годинка – баща й бил мобилизиран в Балканската война и убит. Когато навършила седем, останала кръгло сираче – майка й починала от испанския грип, който покосил милиони хора в Европа. Известно време живяла при баба си и дядо си, в един от най-бедните квартали на София, „Коньовица”. При тях имало наематели: Вера и Атанас – младо семейство, преселници от Кукуш, които осиновили майка ми и я отгледали. Много държали да й дадат „занаят“ и след прогимназията я записали в Стопанското училище за девойки „Княгиня Мария-Луиза“.
Ученички и учителки в първите години след откриването на Стопанското училище
Завършила училището с успех. Научила се да шие. Станала майстор в пришиването на ръкави, което изисква особена сръчност. Разпределили я да практикува при известната модна шивачка Райна Ракарова – предпочитан моделиер на дамите от елита и основател на първото българско училище за приложни изкуства.
Пенка Тороманова (като Маргарита от „Фауст“ на Гуно)
Докато имала „привилегията да подава карфиците“ на Ракарова, майка ми копнеела да кандидатства в Музикалната академия. Успяла дори да вземе няколко урока при Пенка Тороманова – оперна певица и известен вокален педагог. За кратко време се подготвила така, че я приели. Родителите й обаче били категорични: „Не щем да имаме дъщеря карагьозчийка!“, смятали заниманието за неприлично.
По това време дядо бил портиер в кооперацията, където живеел композиторът на първата българска симфония Никола Атанасов. Едва когато той казал, че имат много талантлива дъщеря, баба и дядо омекнали и дали на майка ми благословия да учи в Академията.
ОТ САЛОНА НА МАДАМЧЕТО ДО СТАРА ЗАГОРА
Майка ми и баща ми се запознали на вечеринка на тракийските българи. И двамата били бедни, но талантливи и популярни сред колегите си студенти. Когато решили да се оженят, техни кумове приели да бъдат директорът на Музикалната академия проф. Иван Цибулка и неговата съпруга, музикалната педагожка проф. Мара Цибулка.
Портрет на Иван Цибулка (Автор: Борис Денев)
Венчали се в „Св. Седмочисленици“. Всички 25 семейства, които живеели в кооперацията на майка ми, свалили по една маса, наредили ги посред дългия двор и направили незабравим сватбен ден. Вечерта младоженците имали специално угощение с кумовете, за което им отстъпила хола си най-изтънчената госпожа в кооперацията, наричана галено „мадамчето“.
След сватбата започнали митарствата на младото семейство. Баща ми бил учител най-напред на село, а сетне в Чирпан, в Гюмюрджина… Учениците много го обичаха, макар че беше строг. Когато го назначиха за директор в Гюмюрджина, това се прие с възторг. Спомням си – било е в периода 1942-1944 г. – след края на ваканцията пристигнахме с лека кола от вътрешността на България, посрещнаха ни и взеха татко на ръце. Аз съм била 5-6-годишна тогава, много се изплаших и започнах да питам къде го носят. Мама ме успокои: „Радват му се, радват му се, не се притеснявай“.
Накрая се установихме в Стара Загора, най-вече заради Операта. Тук майка ми създаде 20 незабравими образа: Тоска (от едноименната опера на Пучини), Виолета (от „Травиата“ на Верди), Лейла (от „Ловци на бисери“ на Бизе) и мн. др., както и образа на Мими от „Бохеми“, който стана повод през 1951 г. да я удостоят с Димитровска награда. На 82-годишна възраст, през 1993 г., майка ми Рене Йорданова получи званието „Почетен гражданин на Стара Загора“.
Рене Йорданова на сцената на Старозагорската опера – „Мадам Бътерфлай“, 1948 г. (Детето на снимката е Анна Томова-Синтова.)
КАК ГОСПОД МИ ОТНЕ БОЛКАТА
На 45 години заболях от ревматоиден полиартрит – тежка болест, съпроводена с много болки. Бях преподавател в Института за детски учители, който след това се обедини с Института за усъвършенстване на учители. Заради болките не само не пътувах в командировки, но се налагаше колегите да ме сменят, като поемат ангажиментите ми в училищата в града. В Института планираха часовете ми предимно следобед, но и тогава едва стигах. Десет години ходех на работа с такси.
На 55 години се пенсионирах и отец Иван Бояджиев, с когото семейството ми се познаваше, ме покани да пея в хора на храм „Света Троица“. Колебах се известно време заради болките, но свещеникът ме окуражи: „Ела, ела, не се притеснявай, Господ ще помогне“. В началото едва изкачвах стълбите до балкона, където пее хорът по време на неделните служби. Понякога закъснявах, но три пъти в седмицата участвах в света Литургия и в молитвите пред чудотворната икона на Божията Майка.
Не мина и година, и Господ ми отне болката. Разказала съм за удивлението и благодарността си от тази Божия милост в книжката, посветена на чудотворната икона в храм „Света Троица“ – Стара Загора.
ЩЯХ ДА СЕ ОЗОВА ПРИ ВАНГА
С идването ми в храма Господ ми даде прекрасна приятелка – архитект Ваня Тончева. Много добра и много вярваща, с богата душа, която раздаде на хората. За Ваня мога с часове да разказвам – тя не беше личност, беше явление. И много мъдър човек.
Спомням си един показателен случай от времето, когато все още имах силни болки. Явно доста хора, като са ме наблюдавали, са ме жалили.
Една детска учителка, която решила да отиде при Ванга, по своя инициатива записала и мен, та да отида и аз. Тогава още не знаех каква е християнската гледна точка към екстрасенсите, „пророчиците“, врачките и баячките. Ваня Тончева ме възпря: „Как ще ходиш при Ванга! Стой си тук, моли се и Бог ще оправи нещата, както само Той може“. И се оказа права. Много съм й благодарна. Щях да направя голям грях, ако бях отишла.
ЗА СТЪРШЕЛИТЕ И КОКИЧКИТЕ. И ЗА БЛАЖЕНСТВАТА
Завърших Художествената академия, като баща си. Навярно от него съм наследила и склонността към шегата. Докато бил студент, той припечелвал с дописки в хумористични издания. Аз също публикувах. Насърчаваха ме творци като Радой Ралин и Мирон Иванов. Издадох и книга: „Кокички – хумор за учители“. Но през 2000 г., когато застанах пред църковния хор, написах последните си два разказа (публикувани във в. „Стършел“).
Пет години ръководих хора. През това време спрях да пиша. Казах си, че не може човек да пее на Бога и в същото време да пише смешки. Несъвместимо е. Когато пееш, не бива да си разсеян, трябва да си сериозен, с топло чувство към Бога, към това, което Той ни е завещал. В своята Проповед на планината (Мат. 5-7 гл.; Лук. 6 гл.) Христос облажава бедните духом, плачещите, смирените, кротките, миротворците… Осъзнах, че човек трябва да е сериозен и взискателен към себе си.
ПРИЗНАВАМ, НЕ ЗНАЕХ КАКВО Е ТИПИК
Като дете майка ми е пяла в църковния хор. Знаеше Литургията наизуст. А аз, която съм внучка на свещеник, до 2000 г. не знаех за съществуването на Типика. Когато ми възложиха да ръководя хора в храм „Света Троица“, не знаех, че има книга, в която можеш да провериш какво е богослужението за следващия ден.
Дядо ме учеше на любов към Бога, но след като завърших гимназия, Божият образ в съзнанието ми избледня. Като студенти ни следяха по линия на Комсомола, беше много строго. В преподавателските ми години – също, защото бяхме идеологически институт: та нали възпитаваме младите бъдещи учителки, как може изобщо да говорим за Бог! Доста, доста, може да се каже, забравих Бога. Остана у мен една смътна почит към Него…
Много съм благодарна на Господ, че ме прибра отново в храма. Много съм благодарна и на свещениците – от всекиго съм научила по нещо. Вече няколко пъти съм чела Библията и всеки път откривам нещо ново. Моля се сутрин и вечер. Сега това е основата на моето житие – да се уповавам на Бога.
УЧЕТЕ ДЕЦАТА НА ВЯРА В БОГА
Има няколко изгубени поколения. Дано най-малките да вземат в ръка Библията за деца, след което те да учат родителите си. Дай, Боже, повече деца да посещават неделните училища. Радвам се, като гледам как от много години с голяма любов се работи с децата в храм „Света Троица“. Надявам се това зрънце, което е заложено у тях, да даде добър плод. Защото наученото в детските години остава.
Би било най-добре, ако християнската вяра се изучава в училище. Защото християнството е коренът на всяко добро. Посади ли се здрав корен, ще научим децата си на добро. Ако надделее чистото християнство и научим децата си на онова, което Господ ни е завещал, България може да бъде спасена.
Записа: Милена Иванова-Андреева
Снимки: sofiahistorymuseum.bg; operasz.bg; bg.wikipedia.org
