„Разговор за доброто и злото в ерата на войната с Украйна и със света” – интервю с дякон Андрей Кураев, публикувано в „Новая газета” на 25 февруари 2022 г.
Озлобеността или напротив – отчаянието и объркването, с които всички ние се сблъскахме след началото на войната с Украйна, ни поставят пред проблема за доброто и злото. Тези понятия са като че ли банални, познати на всички още от детската градина, но всеки път, когато доброто стане неразличимо от злото, не е ясно с какво всъщност си имаме работа. Дали ние създаваме доброто и злото, или доброто и злото ни формират? Дали става въпрос за абсолютни истини, или за субективни оценки, наподобяващи суеверия? Менят ли се с времето понятията за добро и зло, участват ли в нравствения и духовен прогрес на човечеството? Иска ми се да обсъдим всичко това точно сега, когато на всеки от нашата детска градина по история ще му се наложи да си изясни терминологията и да разбере на чия страна е. Поговорихме за тези неща с богослова, писателя, специалиста по християнска философия, проповедника дякон Андрей Кураев.
– Отец Андрей, виждате какво се случва днес с Русия и със света. Можете ли да предадете усещането си от новините?
– Мъчно ми е, защото съм на такава възраст, че не знам дали ще преживея сегашния консенсус. Дали ще мога да видя Русия, която по различен начин разбира себе си и своето място в света. Засега виждам реализацията на най-лошия сценарий. Защото през 90-те години светът беше наистина многополюсен, каквото и да говори по този повод нашият президент. Да, имаше очевиден полюс – САЩ. Но имаше и други два полюса, които набираха сила – Китай и ислямският свят. За Русия това беше важен избор – към кого да се присъедини.
Напълно ясно е, че културно и исторически най-близък до нас е светът на Запада. Светът на Европа. Изглеждаше, сякаш ние, макар и на зиг-заг, вървим натам, изоставайки, да речем, с тридесетина години. Но не беше чак толкова страшно. Имаше и друга перспектива, предвид немалката роля на традиционните ислямски народи в Русия, а след това и наплива на мигранти – да станем например Московски халифат, част от ислямския свят, който, между другото, е многообразен – това е свят от афганистанските талибани (движение, което е признато за терористично и е забранено в Руската федерация) до шейховете от Персийския залив, които са учили в Оксфорд. Е, има и трети вариант – да станете колония на Китай, да се превърнете в Московски областен комитет на Комунистическата партия на Китай.
Мисля, че реално Путин избра точно този вариант. Защото, като прекъсва днес всички контакти със западния свят – морални, икономически и финансови – той оставя за себе си единствената възможност за сътрудничество и търговия с Китай. Китайците са много твърди преговарящи, особено когато разбират, че са необходими и освен тях няма друга алтернатива. Така че интеграцията с китайската икономика и политика определено няма да е от полза за Русия. Ние ще сме придатък, докато Китай ще е лидер в този съюз. Всички си спомнят скорошната забележителна снимка на Путин в Пекин при откриването на Олимпиадата: такъв самотен човек, замръзнал на трибуната. Това е и картинката на бъдещето на Путинова Русия, като част от китайския глобус.
И това са само част от сложностите, които ни очакват. Следва нова версия на трийсетте години. Нека ви припомня тяхната логика. Да застанем, както се казва, по марксистки оттатък доброто и злото. Да се опитаме да разберем логиката на Сталин, а не просто да го почетем като людоед. Отправна точка на неговата логика става „голямата военна тревога от 1927 г.“. Към този момент троцкисткият Коминтерн е нажежил до червено британците, а и всички останали, с постоянните си революционни лудории и финансирането на всякакви протестни акции, стачки и терористични атаки в името на настъпващата световна революция. Появил се е реален риск от създаване на европейска коалиция срещу Съветска Русия. В Кремъл, като осъзнали тази перспектива, се замислили: „Готови ли сме за това? Ами ако утре започне истинска война?”.
Като провели инвентаризация, разбрали, че Червената армия е силна само на тачанки (конски каруци с картечници – бел. прев.). Танкове няма, самолети няма, няма тил, няма заводи, изобщо – никаква промишленост. Тогава било решено всичко да си правим сами. НЕП-ът (новата икономическа политика – бел. прев.) се срива. От Германия и САЩ се купуват инженери, металорежещи машини, фабрики, образци на военно оборудване, включително това, което по-късно ще стане основа на танк Т-34 – двигател от Бош, окачване от Джон Кристи. В нашите училища днес не казват, че „Днепрогес“ (голяма водно-електрическа централа – бел. прев.), например, е проектирана от американския инженер Купър, който става първият чуждестранен гражданин, награден с орден „Червено знаме на труда“.
Но за да си позволим всичко това, са били необходими пари, валута. Валута тогава било зърното. И за да се изземе зърното от селяните, започнала колективизацията. От нея не всички били доволни, затова преминали към репресии. Днес аз виждам същото. В главата на Путин ние стоим на прага на глобална война. Отново имаме голяма военна тревога. Трябва да модернизираме производството, армията, да не говорим за такива дреболии като издръжката на опустошения Донбас, подкрепата за Абхазия, Осетия и Приднестровието. Плюс безграничния „чеченски изход“. Откъде да вземе пари? Вече има формула: „народът е другият нефт”. Вече започна изпомпване на пари от хората. Чрез насърчаване на инфлацията, увеличаване на глобите, акцизите и данъците. Идва ред на конфискацията на банкови депозити. Народът ще роптае, но ние сме на война, ние сме в обсаден лагер. Тези, които са против, са предатели и врагове. За тях родината има само едно средство – „превъзпитание”, тоест репресия. Всичко е логично. Само че за този, който иска „според собствения си, макар и глупав ум да поживее“, няма място в тази логично изградена система.
– Дайте тогава да се върнем от онази страна на доброто и злото към тази. Имате ли собствен опит в разбирането на тези категории? Колко рано изобщо се замислихте за мястото на доброто и злото в този свят?
– Ясно е, че представите за добро и зло се влагат още в младенците. Помня, че когато с баща ми ходехме на кино, моят първи въпрос беше: „Тате, кои са нашите?“. Естествено, моите симпатии винаги бяха на страната на червените „неуловими отмъстители“, та нали още в детската градина ни подготвяха за 100-годишнината на дядо Ленин. Но после, на единадесетгодишна възраст, помня собственото си удивление, когато заминах с родителите си за Прага и бях шокиран, защото почувствах, че не тъгувам по нашите брезички, че не ме дърпа назад към Отечеството (току-що бяха със сълзи на очи изгледани „Седемнадесет мига от пролетта“ с онази песен, която налага като норма копнежа по Родината, когато си далеч от нея). И ето това отсъствие на носталгия по панелно-блоковата родина много смущаваше възпитания в мен вътрешен пионер, който носеше червена вратовръзка над палтото си.
Всичко в мен беше съветско. Но изглежда, че всичко съветско е включвало в себе си всичко антисъветско. В нашата къща непрекъснато се въртяха записи на Висоцки и Галич, които носеше един познат капитан на КГБ. Радиото беше настроено на чужди гласове. Когато се озовахме в Прага (през 1973 г., когато чехите неприкрито болезнено преживяваха скорошната инвазия), баща ми работеше не в посолството, не в търговското представителство, а в списание „Проблеми на мира и социализма“, списанието на комунистическите партии по целия свят, всъщност – в гнездото на бъдещата съветска перестройка. Ние не живеехме в градчето на посолството, а в обикновена къща. Срещу нас живееше семейство бежанци – член на Изпълнителния комитет на арафатовската Организация за освобождение на Палестина. До тях – комунисти от Латинска Америка, които не можаха да се върнат в родината си, завладяна от черните полковници. Над нас живееше една комунистка от Швеция. И това бяха много различни „комунизми“. Още пазя колекция монети от екзотични страни, които тогава си изпросвах от всички. Интернационализъм имаше дори в това, че за първи път се целувах с момиче от Унгария в румънски лагер от типа на „Артек“.
Казвам това като потвърждение, че заложената от училището амалгама, в която са вложени нормите за добро и зло, има свойството да се разслоява с времето. С новите преживявания и срещи много от очевидните школски неща започват да се възприемат по нов начин.
Опит в разбирането на този феномен натрупах по-късно, докато учех във Философския факултет на Московския държавен университет. Там имаше много добри преподаватели по история на философията. Спецкурс за Хайдегер ни четеше Александър Лвович Доброхотов. Спомням си как ни каза, замислено и без превземки: „Знаете ли, на младини Хайдегер е бил марксист, но след това навреме се осъзнал“.
Обичах и Маркс, обичах го и досега го обичам като публицист, като свидетел на своето време. Дори не разбирам защо съвременните културолози забравиха Маркс, напразно. Той доволно интересно анализира епохата на Луи Бонапарт, събитията от съвременния за него английски живот и дори Кримската война. Това е хубава публицистика. Но разбрах това, едва когато се кръстих, когато за мен Маркс беше свален от пиедестала си на „класик”, когато той престана да бъде този, който диктува и принуждава.
Маркс е отличен като икономист и социолог на масите. Но неговата антропология (психология) е изключително оскъдна. С неговата терминология не може да се изучава „вътрешния свят на човека“. Нужен е друг език. И друга система от ценности, която би позволила да се оцени индивидуалната свобода: „Самостоянье человека, залог величия его“ (А. С. Пушкин – бел. прев.). В руската литературна класика, в руската религиозна философия и в крайна сметка – в Евангелието, открих това за себе си.
— Вашето обръщане към вярата беше предизвикано именно от нееднозначната картина на доброто и злото, начин да разберете защо тя се променя?
— Обръщането към вярата не предизвика у мен някаква ценностна промяна. Хуманистичната ценностна система, която дълго време прораства от Евангелието през векове и векове, през пластовете на народните култури, ми беше близка още преди кръщението ми през 1982 г. Аз просто с радост узнах и приех корените на тази система. Тогава, преди четиридесет години, ми се струваше: да, съществуват ясни критерии за добро и зло. Но днес разбирам, че всеки текст, всеки манифест, всеки символ на вярата е беззащитен пред своите потребители-интерпретатори. Вземете, ако щете, Декларацията за правата на човека или Нагорната проповед, или Десетте заповеди. Ако някой се захване да ги тълкува, той винаги ще намери способ да обърне Вечното в своя незабавна и користна полза. Дори „Обичай ближния си“ моментално се превръща в бойна глава. Достатъчно е да попитам: „А кой е моят ближен?“. Или: „А какво означава „обичай“?“. Или: „А кое у ближния наистина е достойно за любов?“. Може би за любов е достойна само вечната душа на ближния, която трябва по-скоро да бъде освободена от зловредното влияние на греховно-еретическото тяло?
— Текстът навярно е беззащитен. Но сами по себе си доброто и злото могат ли да бъдат във властта на човека?
— Знаете ли, някой философ и теолог сигурно би ви отговорил, че да, в света на идеите, някъде у Бога, вероятно се пази еталон за доброто и злото. Евреите и мюсюлманите вярват, че някъде на Небето се пази идеалният нормативен свитък на Закона или на Корана. Има дори версия, че Бог е създавал света, надничайки в Тората. Въпросът е през какви митници, всъщност през какви митарства преминава тази Вечна светлина в подлунния свят, в света на хората. Как се проектира в тукашната ни социокултурна тъкан. А идва – чрез посредничеството на хората. Няма ли по пътя някой Негоро да постави брадвата си под този низпослан от Небето компас? (Негоро е герой на Жул Верн, който подложил брадвата си под компаса, с което манипулирал показанията му и така променил маршрута на кораба – бел. прев.)
Православните, католиците и арменците смятат, че качеството на тълкуването на Евангелието се гарантира от наличието на организация и йерархия от тълкуватели – църквата с нейното духовенство, „учещата църква”. С това може да се съгласим, когато става дума за собствено богословски въпроси, откъснати от земните интереси. Но опитите да се извади чист еталон от камерата с мерки и теглилки незабавно водят до неговото замърсяване.
Лично аз нямах илюзии относно „учителството на църквата“ дори във времето на моето неофитство. Учих в университета в катедрата по научен атеизъм, която имаше собствена библиотека в отделна стая, с номер 1003. Желязна решетка блокираше достъпа до конфискуваната библиотека на Оптина Пустиня. Но студентите от катедрата можеха да идват и да се ползват от нея. Там беше и списанието на Московската патриаршия, което отделът получаваше чрез Съвета по религиозните въпроси. И за мен беше ясно, че официалната част на списанието на Московската патриаршия – това е вестник „Правда“, набран на църковнославянски шрифт. Така че нито преди моето кръщение, нито след него съм имал основание да смятам, че начело на църквата стоят маяци на разума, съвестта, мъжеството, истински изповедници.
Но нали зърното се хвърля в калта, в земята. Светилникът се поставя на перваза на прозореца. Затова тогава имах към църквата много по-скромно питане, отколкото сега. Разсъждавах така: текстът на молитвата „Отче наш“ не го променят – и благодарим за това. Можете спокойно да дойдете в храма и да се помолите, както по времето на царя-батюшка, а проповедта за съветската власт да изчакате на двора. На изповедта не те питат слушаш ли „Гласът на Америка“. И какво от това, че някои си измислят „октомврийско богословие“ – това си е техен проблем и техен грях, а мен никой не ме задължава да се съгласявам с него.
Затова ми се струваше, че няма заплаха за свободата на съвестта в църквата. И днес няма, ако не си професионален православен, а си останеш приходящ енориаш. Просто трябва да подбереш мярката, която ти подхожда. Това е съветът ми как да се отнасяме към църквата днес. Не се насилвайте да вземате патриарха за политически съветник. Не подчинявайте съвестта си на църковната номенклатура.
Днес съм станал по-чувствителен към такива въпроси. Църквата от моята младост живееше в несвободно общество. Ами днешното? От несвободния не се изисква толкова, колкото от доброволеца.
– Тоест говорим за това, че някъде там, сред висшите смисли, има идеално добро и зло, но тук, сред нас, те са динамична картина, която зависи от интерпретациите. И човекът действа тук като сътворец на доброто и злото. Правилно ли разбирам?
– Навярно няма да мога да отговоря еднозначно дали наистина се е случил морален напредък в историята на човечеството. Ще говоря като християнин. Да видим в кой момент от историята на еврейския народ се ражда Христос. Християнските историософи имат два отговора. Първият: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните”, което означава, че Спасителят се появява в момента на максимален упадък и духовна деградация. Вторият е противоположен: Дева Мария е Цветето, подготвяно при хилядолетното култивиране от Божествения градинар, който обработва градината на Юдея, за да съзрее най-накрая в нея плодът, способен да направи плът Божието Слово. Тоест появяването на Иисус – това е моментът на най-високото извисяване на културата на Израил. Два отговора, и двата имат както аргументи, така и право на съществуване, но по същество са противоположни един на друг.
Добре, нека да отброим от тази точка две хиляди години. Станали ли сме по-добри или не? В Евангелието има разказ за това как един ден фарисеите довели една грешница при Христос и Той казал: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“. И се разотишли недобрите фарисеи, послушали гласа на съвестта и разума. Но ако днес Путин заведе Чубайс на Червения площад и каже: „Ето ви го, правете, каквото искате“, мисля, че паветата ще влязат в действие.
Но може да се отбележи и нещо друго. В началото на V век живял познатият на всички ни Йоан Златоуст, Константинополски патриарх. Той бил съден. Едно от обвиненията било следното: той се отнесъл жестоко с някакъв дякон, когото отстранил от служба и го оставил без средства за препитание. На процеса Златоуст обяснил, че този дякон се отнесъл жестоко със своя роб. Разбира се, аз съм изцяло на страната на Златоуст, но си задавам въпроса: представете си, ако днес „Московский комсомолец” напише, че някакъв дякон Андрей Кураев е жесток към роба си… Днес това е вече немислимо, не само за светците.
През вековете несъмнено се променя чувствителността на хората и обществото към едни или други навици и отклонения. Да речем, преди триста години расизмът не се е смятал за зло. Антисемитизмът не се е смятал за грях. Робовладелството и търговията с роби не са били морален въпрос. Домашното насилие не е било осъждано, а се е препоръчвало. И обратното – някои ценности, които са се насаждали усърдно през онези векове, са станали някак си неактуални. Да кажем, вероизповедната самоидентификация. Много канони на Византийската църква забранявали да дружиш и да се храниш с евреи или арменци. А сега нашите патриарси го правят спокойно, участват в съвместни трапези и дори в молитви, въпреки че пазят същите тези богослужебни книги с проклятия. Самотните майки, разводът и вторият брак вече не изглеждат като „греховна мерзост“.
– Но в сегашната конкретна ситуация на объркване и жестокост възможно ли е да се разбере какво точно е добро и какво е зло? Как да определиш, поне за самия себе си, на коя страна да застанеш?
– Има един прост начин, формулиран още в Библията. Това въобще е златно правило на етиката. Представи си, че твоят проект, съвет или мечта бъде използван срещу самия теб. Постави се на мястото на жертвата на историческия прогрес. Това е „нравственият императив“ на Кант. Представи си, че планираната от теб постъпка стане универсален закон на вселената. И ти, и твоите деца също ще трябва да му се подчините… Все още ли искаш това?
– Навярно в Стария Завет, както и в Евангелието, има и други мъдри мисли, но защо според вас църквата мълчи за тях? В цялата тази зловеща тишина и сред звуците на бомбардировките тя можеше да извиси глас и извинете за баналността – да обозначи нравствените ориентири.
– На първо място, защото онези, които си представят, че са гласът на църквата, са свързани с хиляда нишки със сегашния общественополитически елит. Те гледат на света през очите на тези елити, т.е. на своята класа. И всичко, което има да каже този елит, видяхме в Съвета за сигурност преди няколко дни. Взима се историческо решение, което в много отношения погребва бъдещето на Русия. Време е за мозъчна атака, но виждаме, че те не само пред телевизионните камери се отказват от дискусия, но и преди това не са обсъждали сериозно помежду си и с първия човек. Ръководителят на Службата за външно разузнаване Наришкин изобщо не разбра какъв въпрос обсъждат – признаване на суверенитета на източноукраинските републики или напротив, приемането им в Руската федерация.
– Виждате ли шанс тази система да е способна на нещо друго, освен на подчинение и мълчание? Способна ли е все още да различи доброто и злото?
– Системата е неспособна, но Бог е способен. Понякога изведнъж се появяват странни хора. Например на 14 юни 1982 г. войната за Фолклендските острови приключи. На тържествената благодарствена служба в катедралата „Свети Павел“ в Лондон присъстваха кралица Елизабет, Маргарет Тачър, военни служители, вдовици на загинали войници. Архиепископът на Кентърбъри Робърт Ранси е бивш танкист от Втората световна война. И изведнъж той, вместо триумфална победна реч, призова за помирение, прошка и молитва за загиналите аржентински войници, наравно със загиналите британци. „Войната е знак за човешка грешка и всичко, което казваме и правим в това богослужение, трябва да бъде поставено в този контекст“, заяви предстоятелят на Църквата на Англия. „Босът е абсолютно бесен“, казал на военните съпругът на Маргарет Тачър след службата.
Що се отнася до нас, може би след 20 години християнски мислещите публицисти ще кажат така: „Господ, чрез бедата и позора, ни доведе до ново пречистване“. Може би те ще кажат, че поражението е най-добрият учител. Тези мисли са очевидни, но все пак е по-добре да не викаме поражението и да не го предсказваме. По-добре е да се пророчества за миналото. А днес нищо не знаем за това как ще свърши всичко. И може даже да не узнаем, че то вече е приключило и е свършило зле за нас. Дори след поражението коментаторите може да уверяват страната, че тя е победила всички. А пораженията се обяснят с машинациите на враговете и предателите. Така че поражението и мъдростта невинаги вървят заедно. А победата – още повече.
Рецепти за спасяване на Русия и на човечеството нямам и не мога да имам. Но за всеки отделен човек е възможен свой собствен път. И ако този човек иска да се ориентира във вечните ценности, то моите съвети към него ще бъдат банални. Ние като цяло стигнахме до състояние, когато трябва да се говорят баналности. Не завиждай. Не кради. И по-нататък „по Исаичу“: Не живей в лъжа. Не вярвай (на обещания). Не се страхувай (от заплахи). Не проси (облаги).
25.02.2022 г.
Разговора води: Сергей Мостовщиков
Превод: Милена Иванова-Андреева
Източник: novayagazeta.ru
