Едно от най-тъжните места, на които някога съм била, е Музеят на иконата в Трявна. В една сграда, строена за параклис, в която никога не е имало богослужение, са затворени стотици икони. Лишени от най-естественото им предназначение – да се молят пред тях. Нещо като затвор за икони. Вместо да бъдат пролука към духовния свят, те стоят като прозорчета на килии, от които светите образи надничат към нас – с надежда да събудят молитва в сърцата на случайните минувачи…
Спомням си това в навечерието на празника на равноапостолните Методий и Кирил. Има нещо подобно и дълбоко печално в начина, по който всенародно ги почитаме – на път съвсем да изгубим същината и духовната посока на тържеството. Официалният празник е отделен от църковния. Но разделянето на датите е само видимата беда, последицата. По-страшно е другото разминаване.
Църквата празнува личността – защото знае, че тя стои в основата на делата. Още повече че в конкретния случай става въпрос за велико дело, плод на велика синергия – когато свети човеци стават съработници на Троичния Бог. Докато обществото иска да празнува продукта – онова, което може да се види и пипне. То иска да сведе духовното до душевното, словото – до буквите. То не иска да знае, че светите Методий и Кирил написаха азбуката преди всичко за да ни облекат в бронята на свещените книги – да ни въоръжат срещу „противника на нашите души“, за да избегнем „плена на вечната мъка“. Обществото е склонно – по мярата на собствените си ограничения – да извади делото на равноапостолните братя от мащабите на вечността и да го натика в рамките на земната история. Като го проектира в кардинално противоречиви понятия и преживявания – от криворазбрана национална гордост до опустошително пренебрежение или дори безразличие.
Не че делото на равноапостолните братя не ни е повод за гордост. Напротив, нека се гордеем, в добрия смисъл на тая дума. Нека да се радваме не само като християни, но и като българи. Защото подвигът на светите Кирил и Методий и на техните свети ученици е свързан именно с България. Буквите идват от българските земи. Кирило-Методиевият език е старобългарски, а не старославянски. И този език изкова и даде не само на българите, но и на други славянски народи думи, с които да осмислят битието и вярата си. Затова и днес ние, българите, можем да търсим и да намираме „подпорка“ в завещаното ни от светите братя – както написа навремето Стоян Михайловски:
Но винаги духът народен
подпорка търсеше у вас,
о, мъдреци!… През десет века
все жив остана ваший глас!
[…]
бъдете преблагословени,
о вий, Методий и Кирил,
отци на българското знанье,
творци на наший говор мил!
Милена Иванова-Андреева
