Вярата като условие за откровението
Когато Христос попитал учениците си за кого Го мислят човеците (вж. Мат. 16:13), те му отговорили: „Едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците“ (Мат. 16:14). С други думи, казали Му, че хората имат най-добро мнение за Него, но не знаят истината. Истината знаели само апостолите. Когато Петър казва: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), Христос го уверява, че самият Небесен Отец му е разкрил това. Тоест, това е тайна, за която самият Бог му свидетелства. Учениците не научават тази тайна случайно, не са я чули отнякъде като новина. В Посланието до евреите четем за светиите от Стария завет – „всички […] бяха засвидетелствувани чрез вярата“ (Евр. 11:39). За всички тях се свидетелства, че са били верни. И разбира се, Този, Който свидетелства за вярата на светиите повече от всички, е самият Бог. Той е върховният и единствен свидетел на всички хора и всички събития. Така че вярата на учениците в личността на Христос е условие за откровението на Бог Отец. Те вярваха, че Христос е Този, Когото са чакали, и се увериха, че Той ще дойде отново.
Тайна, която трябва да се изживее
Какво съдържа тайната? На първо място – какъв е Христос и по какво се отличава от всеки друг. Второто, което съдържа, е изискване, произтичащо от самата тайна – към този, който я научава. А именно, че тази тайна трябва да бъде научена и от други, по възможност от всички хора. Тази тайна не е като другите тайни, защото не трябва да се крие. Освен това всеки, който я научи, не я научава просто като информация, а както я е научил апостол Петър: като откровение от Бог Отец. Така че който и да чуе тази тайна, тя ще остане тайна, защото е таен начинът, по който се разкрива. Колкото и да е известна, тя ще остане неизвестна, освен ако този, който я узнае, не я изживее лично, ако не я преживее дълбоко в сърцето си.
Тайна, която предполага отговорност
Изправен пред тази отговорност, човек не може да каже „не“, дори ако това означава големи жертви, може би дори смърт. Тази отговорност доведе апостолите до края на земния им живот. Когато те са мъченически убити в Рим, малцина са хората, които разбират защо са умрели. По онова време християните, т.е. тези, които познават апостолите, са били малка група. Останалите смятат, че те са справедливо наказани за някакво нарушение. Както казва Библията: „В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел, и заминаването им от нас – унищожение“ (Прем. Сол. 3:2-3). Само християните знаеха тяхната тайна. Те предаваха своето свидетелство през следващите поколения – до нас. Защото само те знаят тайната, която е същата като тази на апостолите. Защото, както казахме, свидетелството не е информация. Не е нещо, което се предава като знание. То е нещо различно. Който иска да свидетелства за тези, които са били свидетели и мъченици, се задължава да ни предаде тяхната тайна. Той трябва да участва в това, което самите те са преживели.
За нашето собствено свидетелство
Излизайки от църквата, където се събираме, бихме ли могли да отговорим на Христос с думите, с които Му отговори апостол Петър? За да направим това, първо трябва да разграничим свидетелството на апостолите от тяхното мъченичество. Мъченичеството им би могло и да не се случи, ако политическите условия на времето бяха други. По-скоро тяхното свидетелство е онова, което има трайно значение. То е нещото, което определя живота на християните. Без свидетелство няма християни. Може да сме добри хора, може да се стремим към добри неща, но ако не предадем на света, че Христос е Синът на живия Бог, то тогава ние самите не вярваме в Бога. За да направим това, трябва да се ориентираме, доколкото е възможно, към живота на апостолите – вяра и преданост, спазване на Божиите заповеди, съзнание, че принадлежим към призваните от Бога и заедно с тях съставляваме Неговата Църква.
Апостолите Петър и Павел, чиято мъченическа смърт честваме на 29 юни, са заслужили да бъдат Христови свидетели и поколения християни да говорят за тях вече две хиляди години. Това се случи, защото те поставиха дълбоко в сърцата си Божията воля и спазването на Неговите заповеди. В резултат на това опознаха Христос като истински Бог, което им бе потвърдено от самия Небесен Баща. Те се заклеха в тази тайна и я отнесоха в Рим, за да я узнаят всички хора. Горко ни, ако не приемем свидетелството на Христос, свидетелството на великите апостоли Петър и Павел. Горко ни, ако не можем да свидетелстваме на света за Христос. Тогава само ще се наричаме християни и ще бъдем далеч от това, което празнуваме днес. Дано по молитвите на светите апостоли Петър и Павел Бог ни направи Свои свидетели.
Адаптиран превод: Храм „Света Троица“
По материали на: agiazoni.gr
