На 9 март 2022 г. (сряда) Съборното Велико повечерие с Третата част на Покайния канон на св. Андрей Критски ще бъде отслужено в храм „Света Троица“. По този повод ви предлагаме текст, който поглежда към философията на поста през призмата на някои от богослужебните текстове, в т.ч. и Покайния канон.
В християнското разбиране постът, особено Великият пост, има своето богословско и философско измерение. Той не е нещо чисто механично, външно, свързано с ограничения в употребата на определени видове храни и т.н. Но тъй като подобно негово повърхностно разглеждане е най-често срещано – както извън Църквата, така и сред вярващите, повече от уместно е да си припомним една наистина християнска трактовка на феномена на постничеството.
Нека в началото да се докоснем до проблема, свързан с определението на това понятие. Какво разбираме, когато кажем пост? Отговорът изглежда съвсем прост и предсказуем: това е въздържание в най-широкия смисъл на думата. Но въпреки привидната си простота, това определение таи в себе си множество богословски и философски последствия.
Въздържанието ни препраща към друго важно понятие – аскеза. Древногръцката дума ασκεσις се превежда буквално като „упражнение“ или „усилие“. Като започнем с най-древните форми на религиозност, човекът е разбирал, че съприкосновението със святото трябва да се предшества от някаква подготовка. В научната литература това се нарича ритуална чистота: приближаващият се към олтара трябва да бъде нравствено очистен от житейската суетност. Тук се проявява една от същностните черти на религията: разликата между пространствата на сакралното и профанното. Древните хора отлично разбирали и много остро усещали изначалния разкол на битието: грехът и порокът откъснали света от свещения източник и оттогава са необходими извънредни усилия, за да бъде върнато в него святото начало.
Затова в основата на най-древните форми на аскетизма лежи изначалният копнеж на човека по божественото. И християнството приема подобно разбиране. Само че добавя към него още един важен аспект – осъзнаването на човешката свобода като централен елемент на богоподобието.
Да си припомним, че първият пример за въздържание е заповедта, която Бог дава на Адам в рая (вж. Бит. 3:2-3). Творецът създава първия човек като собственик на огромното богатство на сътворения от Бога свят. Но сред това разнообразие е обозначен един полюс, който Адам не може да престъпи. Това е необходимо, за да може човек да осъзнае свободата си. Та нали, за разлика от животното, той е единственото същество във Вселената, което може да каже „не“ на причинно-следствените връзки, в които е оплетен. Свободата е там, където има избор.
Именно заповедта за въздържание разкрива човека в неговата вътрешна същност и достойнство, за което апостол Петър казва: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9). Така още в самото начало на свещената история постът и свободата, като основни битийни аспекти на човешкия живот, са неразривно свързани.
Но Адам не издържа изпитанието и нарушава Божията заповед. Така в неговото съществувание проникват тлението и смъртта. Като престава да бъде свободен, той едновременно с това губи щастието на божествената свобода и любов, която преизобилно го е обгръщала в Едем. За тази трагедия ни напомня Църквата по време на целия Велик пост.
Да се обърнем към един от най-трогателните примери на християнската химнография – Великия канон на св. Андрей Критски: „След като усърдно подражавах на престъплението на първосъздадения Адам, познах, че съм се лишил от Бога, от вечното царство и сладост – заради моите грехове“; „Дрехата на плътта си оскверних, Спасителю, и Твоя образ и подобие очерних в себе си. С услаждане от страстите душевната си красота превърнах в мрак и целия си ум докрай превърнах в пръст. Раздрах първоначалната одежда, що бе ми изтъкал Създателят в началото, и гол лежа сега“. Тези текстове сякаш отново актуализират в литургичното пространство събитията, които са се случили още до началото на историята на човечеството като такова. Но те се актуализират в пряка връзка с онези, които се молят. Ако „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта” (Рим. 5:12), то всички тези събития имат пряко отношение и към мен самия. Все едно свещената история се случва наново директно пред очите ни.
Скръбният път на Адам от Едем предполага началото на новия път на Богочовека Христос. Текстовете на богослуженията показват някакъв огледален образ на събитията от книгата Битие и от Евангелието: „Заради дърво изгонен бе Адам от рая, а чрез Кръстното дърво разбойникът в рая се посели; единият, вкусвайки плода, отхвърли заповедта на Твореца, а другият, разпънат заедно с Теб, изповяда Те за Бог, явил се в човешко естество, викайки: „Помени ме в Твоето Царство!”.[1]
Ако Адам не устоя на свободата и падна, то Бог, Който стана Човек, успя да премине през тези изкушения, които просто отскачат от Неговото непостижимо божествено смирение и възвишеност: „Ти на Кръста чрез копието разкъса нашата присъда и причислен към мъртвите, Ти свърза тамошния мъчител, избавяйки всички от оковите на ада с Твоето възкресение, чрез което се просветихме, човеколюбиви Господи, и зовем към Тебе: „Помени и нас в Твоето Царство!”.[2]
Великият пост ни въвежда в пространството на тези велики събития. Тук скърбим за грехопадението на Адам, вървим заедно с нашия Спасител към Йерусалим, където трябва да се осъществи цялата човешка история, едновременно със съда над нея. И накрая с радост влизаме в сияещата светлина на Пасхата.
Постът сега става едновременно и онази древна форма на аскеза, която предполага очистването на човека преди съприкосновение със святото, и опит да отстояваме, поне отчасти, онази божествена свобода, която Христос ни подари със Своята кръстна любов. Това е тежък дар, както и истинският християнски живот, който е „път тесен и прискърбен“, но именно в него човешкото битие придобива смисъл и пълнота, именно в него са възможни истинската радост и щастие. Във въздържанието християнинът, следвайки своя божествен Учител, може поне частично да оправдае онова най-високо достойнство, което е било дадено на човечеството в Едем. Затова като завършек на нашите кратки размишления ще припомним думите на св. Исаак Сирин: „Постът е крепост на всяка добродетел, начало на подвига, венец на въздържанието, красота на девството и светостта, светлост на целомъдрието, начало на християнския път, майка на молитвата, източник на целомъдрие и разум, учител на мълчанието, предшественик на всички добри дела!”.[3]
Текстът е подготвен от братя на Валаамския манастир
Източник: https://valaam.ru/publishing/11631/
Превод: Храм „Света Троица“ – Стара Загора
*Заглавието е на преводача
[1] Из Последованието на 12-те евангелия (на Велики четвъртък) – бел. прев.
[2] Пак там – бел. прев.
[3]Св. Исаак Сирин. Подвижнически слова. Слово 21 – бел. прев.
