Именитият хоров диригент Любомир Дионисиев живее от дете в енорията на храм „Света Троица“ – Стара Загора. Баща му – о. Дионисий, служи в тази църква 33 години. Прадядо му е поп Еньо от Любенова махала, съратник на Левски и поп Минчо Кънчев.
На 8 юни 2021 г. хормайсторът навършва 90 години, но продължава да работи. Повече от три десетилетия той ръководи църковния хор в друг старозагорски храм – „Свето Въведение Богородично“. Съпругата му, която е само една година по-малка от него, пее в хора на църквата „Света Троица“.
В навечерието на юбилея разговаряме с Любомир и Венета Дионисиеви за вярата, семейството и творческото дълголетие.
– Г-н Дионисиев, на прага на Вашата 90-годишнина, след като сте срещнали и преживели много, какво все още може да Ви учуди?
– Ще Ви разкажа нещо, което на пръв поглед няма връзка с въпроса. Преди десетилетия стана пожар в храм „Света Троица“. Ние живеем съвсем наблизо и през нощта забелязах светлина. Отидох да видя, оказа се, че гори предверието на южния вход. Сега то вече не съществува. Веднага се върнах вкъщи и позвъних на Пожарната. Казах им, че гори църквата „Света Троица“, а те започнаха да ме разпитват коя е тази църква, къде се намира. И чак когато ги упътих, че е срещу ресторант „Лебеда“, чух отсреща: „Ами така кажи, бе!“. Когато всичко премина, си дадох сметка, че повече от самия пожар ме впечатли това, дето хората не знаят имената на храмовете в града и къде се намират. И сега, след толкова години, продължавам да се чудя как е възможно човек да живее извън Църквата, откъснат от Бога. Това е противоестествено.
– В това отношение сте облагодетелстван, защото от дете сте възпитан във вярата. Нали сте от свещеническо коляно?
– По бащина линия съм наследник на поп Еньо от Любенова махала, който е бил председател на тамошния таен революционен комитет и се е ползвал с доверието на Васил Левски.
Поп Еньо е един от 25-имата съзаклятници, които са планирали да освободят Дякона, предполагайки, че ще бъде отведен с влак до Цариград. По-късно поп Еньо е заловен и заедно с други задържани е изпратен на заточение в Диарбекир, където и умира, малко преди да навърши 50 години. Преди смъртта му свето Причастие му е дал поп Минчо Кънчев, с когото са били много близки и заедно заточени. Опелото на поп Еньо отслужили седем свещеници, от различен етнически произход. А в деня след погребението дошли турци от местните и попитали: „Какъв човек погребахте, та тая нощ на гроба му огън горя?“. След време започнали да вземат пръст от гроба, за цяр.
Жизненият път на поп Еньо е подробно описан от д-р Таньо Иванов в издадения наскоро Исторически алманах за с. Любенова махала.
– В спомените си Вашата сестра Антоанета Динева разказва, че и баща Ви, който също е свещеник – о. Дионисий, е бил човек с възрожденски дух, в добрия смисъл на тази дума.
– Баща ми беше изключително сериозен и много работлив човек. Положи началото на много добри инициативи в енорията. Създаде приют за бедни деца – подобен на това, което днес наричаме „дневен дом“. Децата идваха сутрин, а вечер се прибираха в семействата си. Храмът им осигуряваше не само храна, те получаваха внимание и християнско възпитание. Повечето бяха от бедни семейства – в квартала имаше много бежанци от Македония.
За да се подпомогне издръжката на детския приют, о. Дионисий основа театрална трупа. На втория етаж в сградата, в която днес се помещава параклисът, имаше голяма зала. Там ставаха репетициите и представленията. Към храма беше създадена и работилница за ковчези – производствените машини бяха в помещението, където сега е Неделното училище.
Животът на баща ми е неразривно свързан с този храм. Той работи известно време и в Митрополията, но основната част от служението му – от май 1929 г. до кончината му на 13.02. 1963 г., премина в църквата „Света Троица“.
– Като споменахте датата на смъртта му, попаднах на нещо много любопитно. О. Дионисий е починал на 13.02.1963 г. Следващата година, на същата дата, от този свят си отива и о. Михаил Цветков, който също служел в църквата „Света Троица“. (След 9 септември о. Михаил е изпратен в концлагер в Белене, но щом се връща, отново постъпва на служба в храма.) О. Михаил и о. Дионисий са били близки приятели. Родената през 1914 г. Желязка Маджарова, която продавала свещи, станала свидетел на следния разговор между двамата свещеници. О. Дионисий вече ходел трудно, куцал. По този повод о. Михаил му казал: „Е, камарат, вижда ми се, че скоро ще те изпратя“. А о. Дионисий отговорил: „Ще ме изпратиш, но и аз теб няма да те оставя“. Скоро след разговора о. Дионисий починал, а точно след една година, на същата дата (на 13.02.1964 г.), си отишъл и о. Михаил.
– Точно така. А след още три години, на 13.02.1967 г., почина дядо Климент, Старозагорският митрополит. През 2004 година пак на тази дата – 13 февруари, си отиде от този свят и о. Иван Бояджиев, който постъпи като свещеник в храм „Света Троица“ на мястото на о. Дионисий.
– Служението на баща Ви в храм „Света Троица“ включва и периода около 9 септември 1944 г. Спомняте ли си дали е имал проблеми с новата власт?
– Бил съм малък, но помня един случай, който явно ме е впечатлил. Броени дни след 9 септември идваха вкъщи да тършуват. Баща ми всички го познаваха, дори и комунистите. Независимо от това един ден дойдоха и го питат: „Попе, има ли тук оръжие?“. А той се засмя и каза: „Не, няма. Има само две бомби в мазето“. Там държеше две буренца по 30 литра, пълни с вино…
Иначе клеймото „попски син“ съм го усещал. Щом си син на свещеник, значи си „неблагонадежден“. Когато бях в казармата, се сприятелих със секретаря на Комсомола (тогава ДНСМ). И той ми каза: „Такава характеристика са ти дали, че направо те изкарват враг на народа“. Учудих се, защото бях направил хор в квартала, държах се добре с хората, но…
По-късно от Отечествения фронт не ми дадоха бележката, която се изискваше, за да кандидатствам, и така и не можах да уча в Консерваторията.
– А как стана така, че се посветихте на музиката?
– Всичко започна в църквата, още в ученическите ми години. В храм „Света Троица“ имаше църковен хор. Диригент беше Николай Куликовски – руснак, който живееше наблизо. За съжаление го хвана лоша болест, почина и хорът се разтури. Тогава баща ми събра хор от деца – той ги обучаваше във вярата, а аз започнах да дирижирам. С този период са свързани едни от най-хубавите ми юношески спомени. Няма да забравя как отивахме с хористите на Богоявленския водосвет. Той се отслужваше по онова време на площада, където е сега Операта. Там имаше голяма арка и от четирите старозагорски храма тръгваха шествия с хоругви, начело с хоровете, за да се съберат за водосвета.
Дирижирах в храма, в гимназията, в квартала, в казармата. А когато се уволних, завърших курс за диригент на самодеен хор. Ръководил съм много формации, в това число градските хорове на Чирпан и Нова Загора. Бях помощник-диригент на Старозагорския градски хор.
Когато Георги Стоянов, който беше концертмайстор, оглави Старозагорската опера, ме покани да го заместя като диригент на мъжкия хор в храм „Св. Николай“. Две-три години по-късно се преместих в „Свети Димитър“, където ръководих женския хор към храма.
Когато през 1958 г. ме взеха да пея в хора на Старозагорската опера, горе-долу след една седмица ме извика партийният секретар, заедно с председателя на профкомитета, и ми каза: „С черквата – дотук!“. И което си е истина, може би поради страх, аз спрях да пея в храма. Но макар и тихомълком, продължих да ходя на църква. Живеем до вхда на „Света Троица“, но започнах да се черкувам в „Св. Димитър“. Защото там бяха повече богомолците и като че ли можеше да останеш незабелязан. Тогава имаше хора, които не само наблюдаваха кой влиза в църква, но правеха и снимки.
Благодаря на Бог, че по-късно ми даде възможност отново да дирижирам църковен хор. Преди 31 години поех ръководството на хора във „Въведение Богородично“, където съм до ден днешен.
– Живели сте при три режима. Отразява ли се обществено-политическата ситуация в страната на вярата на човека?
– Не би трябвало. Но в действителност май се отразява. Защото сме човеци и сме по своему немощни. Дори сега, поради коронавируса, имаше период, когато хората по-рядко идваха на църква. Моите хористи бяха 18, по едно време останаха 7-8.
Много интересно беше след 10 ноември. Имах съученик, който беше втори секретар на Окръжния комитет на Партията. И на един Димитровден ги гледам с жена му, грабнали по една свещичка и обикалят из църквата. А той толкова агитираше срещу християнството!
Но само Господ знае кога и как ще намери път към сърцето на човека.
Никола Кутин, дългогодишният солист на Старозагорската опера, и той беше невярващ човек. След промените дойде при мен да пее в хора на храм „Въведение Богородично“. Заинтересува се от иконите, започна да пали свещички и един ден ми казва: „Къде ми е бил акълът, да ходя да проповядвам срещу Бога!“. Слава Богу, че хората се променят!
– Г-жа Венета, а Вие как се чувствахте като снаха на свещеник?
– О, и аз си носех етикета „попска снаха“. По професия съм медицинска сестра. Това беше и причината да дойда навремето в Стара Загора – по разпределение, иначе съм родом от Видин. Работих и в отделение, и на участък, а когато създадоха Детска поликлиника, започнах там и близо 10 години вършех работата на старша сестра, без да е оформена съответната длъжност. Когато отпуснаха бройка, колегите ме подканиха: „Отивай и подавай молба“. Междувременно разбрах, че партийната секретарка коментирала: „От къде на къде ще е тя. У тях е пълно с икони! Защо няма да е на този пост някой от партийните членове, а нея ще слагаме?!“. Най-интересното беше, че в цялата къща по онова време имаше една-едничка икона с кандило, в стаята на свекъра и свекървата.
Иначе като снаха на о. Дионисий се чувствах прекрасно. Свекър ми беше изключителен човек! Към всичко, което беше казано за него, ще добавя нещо, което ме е впечатлявало и като медицински работник. Като млад той е опериран от апандисит, неуспешно. Оперират го втори път, но раната не зараства напълно и перманентно образува гнойни джобове. Така живя цял живот – непрекъснато с превръзки, които сменяше сам, без да се оплаква.
– Със съпруга си сте заедно от дълго време. Какво Ви крепеше в съвместния път?
– Вярата в Бога, любовта и разбирателството.
Запознахме се на именния ден на Любомир – на празника на Вяра, Надежда и Любов през 1954 г. Венчахме се следващата година, на 27 ноември. Господ ни дари с две деца. А сега се радваме на четирима внуци и трима правнуци.
Жалко, че днес младите хора все по-рядко сключват брак. Християнският брак е благословение.
Винаги сме следвали патриархалния модел за семейство: мъжът да е мъж, жената – жена. Аз най-напред работех като сестра във Вътрешно отделение, но мъжът ми пожела да се преместя на нова работа. Каза: „Искам в 12 часа да си вкъщи, да ме посрещнеш, да обядваме…“.
Учили сме се от родителите си. Свекър ми много държеше на семейството. Бяхме сплотени и затова успявахме в разбирателство да живеем различни поколения в един дом. Толкова хора бяхме в тая къща, без да има кавги и неприятности. Живели сме заедно зълва, свекърва, снаха, а накрая и моята майка дойде, защото баща ми почина и не можехме да я оставим сама във Видин. На свекърва ми казвахме „Мамо Миме“, а на майка ми – „Бабо Маро“, понеже и двете носеха името Мария. А аз, както подобава на добра снаха, избрах по-нежното обръщение да е към свекървата.
Когато се пенсионирах, съпругът ми предложи да пея в хора на храм „Света Троица“. Ръководеше го по онова време г-жа Елена Йорданова. Оттогава съм в хора и това е станало неразделна част от живота ми. Не само ми носи духовна радост, но ми позволява да погледна от друг ъгъл професията на мъжа ми, което още повече ни сближава.
– Г-н Дионисиев, на финала ще Ви попитам кое е разковничето на добрия църковен хор?
– Най-важното е да предадеш молитвено настроение на християните в храма. Нашето пеене трябва да благоприятства тяхната молитва, да й помогне да се разгори. Затова предупреждавам хористите да не се увличат в орнаментиката, казвам им: „Вие се молете, докато пеем, за да се молят и хората долу“. Това не е песен, това е молитва! В храма трябва да се пее от душа. Диригентът трябва да преживее всичко, което пее, за да го предаде на хористите, а те, от своя страна – на участниците в богослужението. Тази специфика на църковните песнопения съм обяснявал и на певците от камерния хор „Митрополит Методи Кусев“, независимо че с тях изнасяхме концерти, което е много различно. Опитвах се да им обясня, че макар на концертите да идват и хора, които не са вярващи, този, който пее, трябва да пее с молитвена нагласа в сърцето. Защото такава е същината на църковното песнопение – то е молитва.
Разговора води Милена Иванова-Андреева