На книжния пазар излезе сборник с непубликувани досега беседи на Лимасолския митрополит Атанасий, издание на Ловчанска митрополия, под заглавие „Нашата надежда е Христос“. В дните на Великия пост – благодатни за молитва и покаяние – ви предлагаме откъс от книгата. „Най-голямото чудо е в изповедта – разказва митрополит Атанасий – влиза един духовно умрял човек и пред очите ти Христос го свестява.“ Преводът е на Константин Константинов.
Можем ли да станем свети? Можем. Свят не означава непогрешим, безгрешен човек, а човек, който разбира своята грешка, грях, падение, покайва се пред Бога за всичко това и се труди, призовавайки Божията благодат и милост, за да излезе от греха, да се изправи на нозете си и да намери Христос в сърцето си.
Тежко е да живее човек с греха. Лесно е да го извършиш, но животът в греха е непоносим.
Дяволът е жесток диктатор,
не ни обича, не ни съжалява, не мисли за нас, не ни зачита. Когато ни хване и плени, не казва: „Той е мой приятел, да го оставим да си прекара добре!“. Не прави така, а ни бие като октопод в земята, прави ни на пихтия, унижава ни и ни разбивакато хора, като личности и Божии образи.
Душата ни, понеже е сътворена по Божий образ и подобие, не почива в греха, а негодува срещу него. Както например нашият организъм е сътворен да диша чист въздух, кислород, и когато влезем на едно място, където има зловоние, няма кислород и чист въздух, негодуваме, задушаваме се, душата ни ще излезе! Не издържаме там, искаме въздух и се терзаем. Така е и с душата на човека в греха –той се терзае, изпитва болка и страда. Но въпреки че страда и се терзае, не се освобождава лесно, защото е пленен, вързан е за ръцете и нозете. Грехът ни унижава, отнема този велик дар, който Бог ни е дал при сътворението – самовластието. Не можем да правим каквото си искаме. Искам да се помоля или искам да отида на църква, но не го правя, защото леността, нерадението, сънят ме побеждават. Не искам да съгрешавам, но въпреки това съгрешавам многократно. Макар и да казвам хиляди пъти на ден, че няма да го направя, когато дойде часът, се подчинявам и върша греха, защото
пленът на греха е жестока диктатура,
отнема самовластието и свободата ни.
Светците какво правели? И те били грешни, както и ние. Някои дори били много по-грешни от нас, т.е. вършели много големи грехове. Преп. Мария Египетска била едно „носещо се сквернище“, както се пее в химните, т.е. нещо скверно, което се носело из града и те осквернявало само като те докосне. Била в много окаяно състояние, била блудница. Имала толкова силна блудна страст, че не вземала пари, за да има повече клиенти и да върши греха – така била зловонен съсъд. След това тръгнала за Йерусалим. Качила се на един кораб, но не с цел да се поклони в Йерусалим, а да съгрешава с мъжете на кораба. Отишла и вършила такова разпътство, че сама признава в житието и изповядва пред авва Зосима: „Как не се отвори морето да ни погълне всички, авва? Как Бог ни изтърпя и онзи кораб не се потопи?“. Тя осквернила целия кораб. Но в душата си имала една блага искра – кой знае как работела душата на тази жена. А когато поискала да влезе в храма „Възкресение Христово” в Йерусалим заедно с другите, хората се блъскали, както и сега става – изглежда, и тогава е ставало така, – Света Богородица я спряла и й казала, че не може да влезе, и тя останала неподвижна пред портите на храма. Другите я бутали да влезе, но тя не можела да помръдне и чула гласа на Света Богородица, която й казала: „Върви в пустинята и аз ще ти покажа как да се спасиш!“. Пред нея имало една икона на Света Богородица, която й говорела. Тази икона съществува и до днес, намира се в Света гора, в пещерата на св. Атанасий Атонски, до Великата Лавра, и монасите през Великия пост правят бдение в онази пещера.
Човекът, каквото и да направи, има надежда за спасение,
може да се спаси. Божията любов е толкова голяма, необятна и неизразима, че може да покрие много грехове. Сякаш държиш чувал с камъни и отиваш, и го изсипваш в морето, колкото и камъни да изсипеш, морето няма да се напълни. То е необятно по дължина и ширина. Но е нужно едно нещо – нужен е ключ, който ще отвори вратата на Рая, на спасението, на Божията милост. И този ключ не е труден за намиране, не е някакво изобретение, не е нужен голям труд човек да го открие, а е просто един ключ. И както казахме много пъти: една огромна врата, която тежи тонове и не може да се отвори дори с танкове, дори с бомби, може да се отвори с едно малко ключе. На това прилича и пространството на Божията любов и милост. И това малко ключе е
покаянието – то прави и грешните свети,
то ни въвежда в Рая, то е нашата надежда. Това, че Христос ни приема, е даденост – не трябва да се съмняваме в Божията любов, в това дали Бог ще ни приеме. Не трябва да казваме: „Дали Христос ще ме приеме? Ще ми прости ли? Дали ми е простил?“, защото с тези въпроси наскърбяваме Бога. Не е възможно Христос да не ни прости, да не ни приеме. Да не кажа, че Христос ни прощава от самия момент (на греха) – Той не таи злоба към нас, каквото и да правим. Христос не се засяга, за да таи злоба и да каже: „Виж, заради това, което направи, ми трябват два дена да се съвзема!“. Както ние казваме на децата си и на приятелите си: „Остави ме 5-6 дена да се съвзема и след това ще говорим!“, или: „Не ми говори, сега съм ядосан!“. Постъпваме така, при това 5-6 дни е добре, защото може и години да не ни стигат. Бог не прави такива неща, Той няма страсти. Напротив, вярвам, че когато ни вижда да съгрешаваме, Бог скърби. Скърби за душата, не казва: „Е, ето го нещастника, пак всичко оплеска!“. Един старец на Света гора казваше: „Не ме интересува, че ще отида в ада. Така или иначе делата ми са за ада. Но не мога да помисля, че ще наскърбя Христос“. Както казваше старецът Паисий, да се подвизаваме да отидем в Рая, за да не наскърбим Христос. Светците имали лична връзка с Бога, лична връзка на любов. Не ги интересувало вечното въздаяние, обичали Христос не за да отидат в Рая, нито за да им даде нещо в замяна на техните борби, нито защото се боели от ада. От нищо не се боели, но толкова силно обичали Бога, че не искали да Го наскърбят. Можем да кажем, че когато съгрешаваме, наистина наскърбяваме Светия Дух, както казва и апостолът:
„Не оскърбявайте Светия Дух“.
Оскърбяваме Светия Дух, оскърбяваме Христос, оскърбяваме светците, ангелите, своя ангел пазител. Защо? Защото Христос ни вижда да се терзаем, да оплескваме всичко с нашата небрежност и страсти. Следователно проблемът не е Христос. Даденост е, че Той ни прощава, че ни обича, че копнее за нас и ни зове при Себе Си. Ние обаче сме проблемът – как ние се покайваме. Защото когато съгрешаваме, в душата ни настъпва безчувствие, помрачаване, мрак, в който се движи умът, сърцето ни, цялата ни душа и трудно се пробуждаме да дойдем на себе си. Знаете притчата за блудния син, така си патим повечето хора. Тоест много пъти трябва да си строшим главата, за да дойдем на себе си, но халал да е, както казваме – ако в крайна сметка ще се събудим, нека си строшим главата, какво да правим…
Как можем да се покаем? Някой може да каже: „Добре, отче, кажи ми как да се покая“. Наистина, това е голям въпрос. Покаяние означава да променя начина, по който мисля,
да променя ума си –
ако преди съм искал да имам връзки с десет жени и съм бил егоист, горделив и съм се хвалил, че съм извършил това, сега само като си го помисля, и ме хваща срам; започвам да се питам какъв е този хал, на който съм бил, и да съжалявам.
Човек се покайва, когато започне да полага усилия в духовния живот. Все едно е като труп, в разложение. Какво ще прави? Трябва да започне на първо място да зове името наХристос. Да казва: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“, да повтаря тези молитвени думи, да зове Христос да го спаси. Ние нищо не можем да направим, всичко сме оплескали. Зовем Божията милост: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, призовавайки милостта и присъствието на Христос в живота ни. Зовем Божията благодат и милост, Самия Христос. Това е първото нещо. Когато човек го прави постоянно, тогава започва да изгрява лъч светлина в мрака на душата му. Нещо става – както ако някой умрял в даден момент започне да диша отново, сърцето му затуптява и той постепенно се връща към живот. На това прилича човекът, който е умрял в греха, но започва да зове Божията милост – със свои думи, с молитви, като прави, каквото може. Много е важна
молитвата, тя е като кислород за човека,
който умира тук и сега от задушаване. След като започне да се вижда този лъч светлина, тази струйка кислород в живота на човека, след като той започне да се моли и да зове Божията милост, тогава прави още една стъпка: започва да чете духовни книги, да се храни с Божието слово и да се оживотворява – чете св. Писание, житията на светците, светоотечески книги и в душата му настъпва утеха. Душата му започва да се движи, както ни разказваше старецът Йосиф: когато майка му го родила, била в седмия месец. Родила го на празника на светите безсребреници Козма и Дамян, в Пафос. Така раждали тогава, не ходели в клиники. Бебето било седмаче, казали, че е умряло и ще го погребат, тръгнали да търсят място, където да го погребат, било недоносено. В момента, когато тръгнали да го погребват, то раздвижило ръце и нозе и майка му казала: „Ама живо е бебето!“, и веднага го умили със солена вода и лека-полека го възвърнали към живот. Старецът винаги ни даваше този пример – как човек може да се съвземе от това състояние на некроза, което грехът носи, чрез молитвата и четенето.
И след това какво прави? „Ще стана и ще отида при баща си” (Лук. 15:18). Това е стъпката на завръщането:
ще отиде в Църквата да намери духовник,
да изложи своето затруднение, терзание, цялото свое състояние – без оправдания, без претексти, и постепенно ще започне лечението.
Това е борба, път – не означава, че ще избегнем греха от днес за утре. Наистина има много случаи, когато сме виждали чудеса. Стават много чудеса, но най-голямото е в изповедта – влиза един духовно умрял човек и пред очите ти Христос го свестява, обновява, пресъздава, и той излиза оттам възкръснал, нов, жив човек. Това е чудото на Църквата…
