В Третата Неделя на Великия пост – Кръстопоклонна, Църквата се покланя на Господния Кръст, на Който Христос е разпнат заради спасението на всички хора. Светинята се изнася в средата на храма в събота вечерта и остава там до следващия петък. За важността на поклонението пред Кръста Господен, за понятието духовен кръст и за това дали нашите страдания винаги са от Бога, разказва протойерей Алексий Умински.
ДВАТА ОБРАЗА НА КРЪСТА
От древни времена кръстът се свързва със смъртно наказание, при това в една от най-жестоките му разновидности. Разпъването на кръст не било просто смъртна присъда за престъпника, а позорна екзекуция, на която били подлагани единствено роби. Свободните граждани на Рим никога не били разпъвани на кръст. Това било страшно поругаване, унижение и възможно най-мъчителен способ за умъртвяване на човека. Трябва да помним това и днес.
Като вярващи хора, ние разбираме, че Господ Иисус Христос е избрал кръстната смърт по Своя лична воля, заради нашето спасение. Църквата ни напомня за това по особен начин през Страстната седмица, когато след богослужение свещеникът произнася отпуст: „Грядый Господь на вольную страсть, нашего ради спасения…“, т.е. Той отива на доброволни страдания. В доброволното приемане върху Себе Си на кръстните мъки и на смъртта, на укора и на униженията на кръста се състои спасителната жертва на Иисус Христос по отношение на човешкия род, Неговият изкупителен подвиг. Това е любовта, с която Бог така възлюбил света, че отдал Своя Единороден Син, та Той да спаси света. Затова когато носим на себе си кръст, когато украсяваме с кръстове храмовете, когато слагаме кръст на гроба на християнина – всичко това е свидетелство за непостижимата Божествена любов.
Чрез Своя кръст Господ е явил, че Неговата любов винаги стига докрай и че в Своята любов към човека Спасителят е способен да приеме онова, което е съвършено несвойствено на Бога – смъртта. Та нали Бог – това е живот, Той е чужд на смъртта. За Бога смъртта е толкова чужда, колкото е чужда тъмнината за светлината. Така че Господ приема върху Си човешката смърт, за да даде на човека Своя Живот. В този смисъл образът на кръста за нас вече не е свързан с изпълнението на смъртна присъда, не е образ на оръдие на смъртта, а е образ на дара на живота, който получаваме благодарение на любовта на Бога към всеки един от нас.
ДА ВЗЕМЕШ КРЪСТА СИ
За християнина разбирането за кръста е неотделимо от самия живот. Кръстът не е някакъв отделен елемент от Църквата, символ или възпоминание на Божествената жертва. Кръстът е единяващо явление с единяващ смисъл. Човекът, който приема Божествената любов по отношение на себе си чрез кръстната смърт на Спасителя, трябва да е готов да отвърне на Бога за това. Бог принася в дар на човека Самия Себе Си и извършва това чрез разпятие. В отговор човекът принася на Бога самия себе си. Това наричаме кръст на живота, нашия духовен кръст. Ето за това говори Господ в Евангелието: „И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“ (Марк. 8:34-35).
Този откъс четем на Неделя Кръстопоклонна. И всеки път на богослужение, в края на ектенията, т.е. на прошенията, казваме: „И весь живот наш Христу Богу предадим“ („И целия си живот на Христа Бога да отдадем“). Както Христос е отдал за нас живота Си, така и ние трябва да сме готови да отдадем целия си живот на Бога. Ето го смисълът на това да приемеш кръста си.
БОГ И НАШИТЕ СТРАДАНИЯ
Бог не се радва на страданията на човечеството. Господ идва в този свят, за да изведе човека от страданията. Те не се изпращат от Бога, а са резултат на отпадането на човека от Бога, резултат на това изкривяване на света, в което човечеството пребивава след грехопадението. Страданията са чужди на природата на Бога.
Макар че, без никакво съмнение, в човешкия живот има страдание. Въпросът е в това доколко човекът може да ги приеме и понесе достойно, с молитва, и да срещне в тях Самия Христос. Важно е да видиш в своите страдания присъствието на Бога, защото Той, вземайки върху Си страданията на хората, присъства и във всяко наше лично страдание. Там, където човек страда, заедно с него пребивава Бог.
Ако човек има достатъчно смелост, вяра, любов, доверие в Бог, то тогава именно в своите страдания той среща разпнатия Христос. И тогава в страданията човек може да се уподоби на Бога. В този смисъл можем да наречем човешкото страдание носене на кръста.
Но не всяко страдание може да бъде носене на кръста. В изпитанията човек може да отхвърли Бога, да Го хули, да се бунтува срещу Него, да ненавижда и себе си, и другите, да пада в отчаяние и да губи вяра. В такъв случай не бива да наричаме това носене на кръста, защото кръстът спасява човека, а не го погубва.
ПРАЗНИК ИЛИ ТРАГЕДИЯ?
Всички събития, които преживяваме в Църквата, са наситени с разнообразни чувства и преживявания, тук редом мога да стоят радост и скръб, страх и надежда за възкресение. Както всяка среща с Бога за нас е и съд, и радост от срещата, и възкресение, и страшно Второ пришествие.
Изобщо всяко евангелско събитие, отразено в православното богослужение, е среща с реалността. Но реалността не може да бъде еднозначна, защото докато живеем в нея, ние все още я осъществяваме. И от една страна, срещата с реалността винаги е голямо щастие за човека, защото се среща с истината. В същото време тази истина невинаги е сладка.
И сега ние ще стоим в църквата пред Кръста и ще проумяваме, че нашата горчива истина за срещата с кръста е едновременно и страдание, и светлина, и преживяване на отдалечеността от Бога, и радост от това, че Той все още безмерно и безкрайно ни обича.
Превод: Храм „Света Троица“ – Стара Загора
