Отец Тодор Милчев на 90: БЛАГОДАРЯ НА БОГА ЗА ВСИЧКО

Ставрофорен свещеноиконом Тодор Милчев служи в Църквата почти седем десетилетия. Започва като празничен певец и диригент на хора в старозагорския храм „Св. Димитър“ през далечната 1956 г. Ръкоположен е сравнително късно (за дякон през 1982 г., за свещеник през 2003 г.), но Бог му отрежда дълги години служение. В момента е най-възрастният свещеник в Старозагорска епархия – любим духовен наставник за мнозина християни. На 15 февруари 2023 г. навършва 90 години. Благодари на Бога, че е бил щедър към него и го е избавил от „завързани въпроси“.

 

– Отче, спомням си как един неделен ден през 2012 г. служихте в храм „Св. Димитър“. След богослужението, видимо развълнуван, споделихте пред присъстващите, че за първи път служите света Литургия в неделя. И се просълзихте.

– Когато ме ръкоположиха за свещеник, имах задължение да служа през седмицата, а в неделен ден да дирижирам хора. Свещеникът, докато дирижира, се старае изпълнението да бъде и хубаво, и молитвено; в този смисъл може да се каже, че той дори е двойно ангажиран. Но съвсем друго е

ДА СТОИШ ПРЕД ПРЕСТОЛА НА ВСЕВИШНИЯ

Когато служим в олтара, чрез светата служба ние общуваме с Бога, Той е много близо, чувстваме Неговото присъствие пред лицето си. Ако светата Литургия се отслужва в неделя или на празник, вълнението е още по-голямо. Тогава храмът е преизпълнен с богомолен народ, в службата участва и църковният хор. И наистина, че така беше – когато през 2012 г. отслужих за първи път света Литургия в неделя, силно се развълнувах и от радост се просълзих.

– Като се обърнете назад, кои са най-вълнуващите моменти от служението Ви в Църквата?

– Може би са три. Първият е участието ми като дякон в богослужението в храм „Св. Александър Невски“. Литургията водеше Негово Светейшество дядо Максим, в съслужение с дядо Панкратий. Като студент по богословие четири години бях певец в столичния храм „Св. Андрей Първозвани“ и нямах възможност дори да присъствам на службите в „Св. Александър Невски“. А когато мечтата ми да служа в най-големия храм се осъществи, вълнението ми беше голямо.

Имам незабравим спомен и от посещението в Рим, където пътувах заедно с дядо Панкратий. Направихме панихида в един малък параклис, който е вътре в самата базилика „Св. Петър“. Когато излязохме отвън, владиката ми каза: „Отче протодяконе, да изпеем едно „Многолетие“!“. И това става

В ЦЕНТЪРА НА РИМ, ПРЕД НАЙ-ГОЛЕМИЯ ХРАМ

А аз съм толкова малък и немощен, как ще пея там! Обаче пяхме. Като свършихме „Многая лета“, чуваше се как ехото отеква по дългите коридори и постепенно затихва.

Но най-голямо беше вълнението ми при една Литургия, в която участвах заедно с дядо Панкратий и гръцки архиереи през 1989 г. Защото службата беше на Гроба на Спасителя в Йерусалим. Това е много силно и несравнимо духовно преживяване. Ето на, сега пак се вълнувам, само като си спомня…

– И трите случая са свързани със Старозагорския митрополит Панкратий. Явно сте имали силна духовна връзка с него?

– Разбира се! Това е митрополитът, при когото най-дълго съм служил – още от началото, когато пристигна в Старозагорска епархия на вечерната служба в храм „Св. Димитър“, придружен от моя учител дядо Герасим, който го представи; та чак до самия му край, до последната служба на именния му ден, броени дни преди да почине неочаквано и скоропостижно.

Познавах дядо Панкратий и преди да стане епископ – като йеромонах и архимандрит, докато беше протосингел в митрополията. Беше изключително скромен и строг към себе си. По това време живееше в малка стаичка в двора на храм „Света Троица“, където сега е канцеларията на свещениците. Спомням си интересен случай от това време – една нощ

ВЪРХУ СГРАДАТА ПАДА МЪЛНИЯ

с такава сила, че го изхвърля от леглото долу, на пода. Но слава Богу, той остава невредим.

Когато стана митрополит, отново беше много непретенциозен в бита си. Спомням си например колко скромно се хранеше, защото се е случвало да ме покани на ежедневната си трапеза.

Дядо Панкратий държеше много на просветната дейност. Още докато беше протосингел, намери един прожекционен апарат, май от Швейцария му го бяха изпратили. Ходеше по селата – а това беше по комунистическо време! – и прожектираше след службата библейски картини, беседи изнасяше. Неслучайно неговият предшественик дядо Климент, който беше изключително мъдър владика, когато замина за Виена, вече тежко болен, остави в Светия Синод завещателно писмо, в което посочи епископ Панкратий за свой наследник.

Митрополит Панкратий

ИМАШЕ СИЛЕН МОЛИТВЕН ПЛАМ,

отличаваше се с дълбока молитвена нагласа. Той служеше с вълнение; може да се каже, че гореше в богослужението и предаваше този огън и на другите участници в службата.

– Живели сте в различни времена – като се започне от Царска България, мине се през атеистичния период и се стигне до днес. Как се променяше отношението към вярата?

– Преди 9 септември хората обичаха да идват в храма – бяха така възпитани от семейството и от училището. Имаха молитвена нагласа и молитвата им беше хубава. След 9 септември новата власт принуди младите да се отвърнат от вярата. По селата промяната не се усети веднага, но в градовете стана много бързо и в храма останаха само старите хора. Мнозинството млади бяха настроени срещу Църквата. След 10 ноември някои бивши ученици от училището, което се намира до храм „Св. Димитър“, идваха при мен и казваха: „Отче, спомняш ли си как чупехме прозорците на храма, как

ЗАМЕРЯХМЕ С КАМЪНИ СВЕЩЕНИЦИТЕ“

Да, така беше. Като имате предвид, че това училище Църквата го е създала, както и много други училища…

Днес съветвам хората да се просвещават в истините на вярата, докато са още млади. Да се възползват, че никой не ги притеснява, не им пречи да учат и да посещават храма.

– Вие лично имали ли сте проблеми с властта заради вярата си?

– Не мога да кажа, че съм имал големи изпитания. През 1956 г. дойдох в Стара Загора заедно с Димитър Райчев (който по-късно прие монашество и стана Врачански митрополит Калиник). В Семинарията бяхме трима неразделни приятели: дядо Калиник Врачански, дядо Дометиан Видински и аз. След като завършихме Духовната академия, тогавашният Старозагорски митрополит дядо Климент ни избра като по-музикални и ни покани и тримата да дойдем в Стара Загора.

Отначало дойдохме двамата с дядо Калиник. Най-напред живеехме на квартира в едно семейство, а след това ни настаниха в сградата на Метоха, в двора на храм „Св. Димитър“. От МВР забелязали, че в Църквата са дошли млади хора, и ни наблюдавали.

ЗАПОЧНАХА ДА НИ ВИКАТ В МИЛИЦИЯТА

Бащата на дядо Калиник беше му подарил радиоапарат „Ворошилов“, на който вечер слушахме „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. Точно тогава беше революцията в Унгария, т. нар. Унгарски събития, и ние се интересувахме какво се случва. Стаичката ни беше паянтова и много се чуваше. Предаванията на чуждите станции се заглушаваха, непрекъснато звучеше едно „ж-ж-ж“ и за да разбереш какво говорят, трябваше да усилиш звука. Ето защо не е било проблем да чуят какво слушаме. Първия път ни разпитаха и ни предупредиха, а на следващия направо ни заплашиха, че ако още веднъж ни хванат, ще ни изселят от Стара Загора.

Мина известно време, обадиха се, че ме вика Мара Колева – тя беше секретар на Общината. Казва: „Момче, имаме сведения, че си музикален и работлив, но не искаме да се изявяваш в църквата. Ако продължаваш така, никога няма да ти дадем жителство“. Знаете, че по това време човек не можеше да живее, където си поиска. Аз съм родом от хасковското село Сусам, в Стара Загора дойдох по църковна линия и за мен беше важно да получа старозагорско жителство. Минаваха години, а Мара Колева продължаваше да ме вика периодически и да ме увещава: „Момче, ела в гимназията, стани преподавател по история. Ние

НЕ ИСКАМЕ МЛАДИ ХОРА В ЦЪРКВАТА“

Аз, разбира се, отказвах. Отговарях, че съм учил богословие и съм убеден в това, което изповядвам. Накрая ме извика и ме изненада с думите: „Нямаш лоши прояви, освен това имам добро отношение към църквата и ще ти дам жителство“. Така станах жител на Стара Загора.

– Отче, в кой момент усетихте Бога най-близо до себе си?

– Когато станах дякон. Съпругата ми, Бог да я прости, не беше получила в семейството си религиозно възпитание. Аз направих компромис с този факт и се оженихме, но дълго отлагахме моето ръкоположение. Един ден през 1982 г. се събрахме в Троянския манастир по повод 30 години от завършването на Семинарията. Тогава дядо Калиник и дядо Дометиан неочаквано казаха: „Ще те ръкоположим“.  В началото се поколебах – не бях говорил с жена си, нито имах благословение от дядо Панкратий, Старозагорския владика. Но се замислих и

РАЗБРАХ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПРОЯВЯ ВЯРАТА СИ

Бог помогна и на следващия ден ме ръкоположиха. Късно вечерта, след вечерята, дядо Калиник каза: „Идваме с теб в Стара Загора“. Като деликатен човек той разбираше, че за мен няма да е лесно да се явя пред Старозагорския митрополит, след като съм станал дякон без неговата благословия. Обади се на дядо Панкратий и той ни посрещна, когато в 4 часа сутринта пристигнахме в Стара Загора. Вдигнахме го, дето се казва, от леглото. Той се смее: „Какво направихте!“, а аз целувам ръка. Не беше хубаво, че приех ръкоположение без неговата благословия, но той се зарадва, че вече съм дякон, благослови ме и директно каза, че волята му винаги е била аз да тръгна по пътя на свещенството.

– За какво благодарите в навечерието на 90-ия си рожден ден?

– Благодаря, че още съм жив и здрав, макар че съм имал здравословни проблеми.

ПРЕЗ 1972 г. МИ ОТКРИХА ТУМОР В МОЗЪКА

Оперира ме в София известният неврохирург проф. Ганчо Славов, който е родом от село Преславен. Премахнаха тумора, беше голям колкото яйце. Всичко мина добре, слава Богу. Тогава дядо Панкратий каза: „За да си спокоен, че всичко е наред, ще те пратя на преглед в Швейцария“. Прегледаха ме лекари в Базел, казаха, че операцията е много добре извършена и ако умра, ще е от друга болест, не от тази.

Но най-вече съм благодарен на Бога, че ме е избавил от завързани въпроси. Обръщайки се назад, мога да кажа, че Господ е бил много щедър към мен. Не съм имал в живота си моменти на страдание, на изпитания, които да ме разколебаят. Бог през цялото време ми сочеше пътя. Благодаря Му за всичко.

Разговора води

Милена Иванова-Андреева