Интервю с дякон Андрей Кураев (откъси)
[…]
– Какво е войната в Украйна – някаква грешка, някакво хрумване или има друг, по-зловещ мотив?
– Тя е последица от лоши книги, от погрешни идеологии. Един случай, когато в началото е словото, обаче лошото слово. И там е работата, че то е било вплетено в сърцевината на руската култура, образование и т.н. – за великата империя, която се разширявала и крепнела, и прочее… А от друга страна е удивително, че този култ към войника и войната се крепи върху мита, че ние никога никого не сме нападали, а винаги сме се бранили, всички сме защитавали и т.н. Една от най-важните черти на руското самосъзнание е това, че ние помагаме на всички – ту на православния свят, ту на угнетения пролетариат, ту на потиснатите народи в Африка… Такива сме едни неканени помощници… […] И това се е натрупвало столетия, поколения наред. В края на краищата се появи човек, който е абсорбирал в себе си в идеален вид цялата тази митология. При това (както видяхме на транслираното по телевизията заседание на Съвета по безопасност през февруари 2022 г.) никой от неговото обкръжение няма силата и правото да му възрази. Всички само „да“-кат. Този пълен авторитаризъм доведе дотам, никой да не може да оспорва идеите на вожда, които достигнаха съвсем налудничави нива. Лошите идеи, лошите думи, лошите книжки, в това число и цитираният от вожда Иван Илин, доведоха дотук.
Да кажем няколко думи за Иван Илин. Той е един от малкото истински руски философи, т.е. философи, които наистина са разбирали европейската мисъл и са могли да работят с нея. Докторската дисертация на Илин върху Хегел е нещо прекрасно – много качествена и професионална философия. Но това все още е дореволюционният Илин. По-късно той разменя този свой талант за публицистика. Появява се още една негова книга с добра философска култура – за съпротивлението на злата сила. После следват всякакви красотички и размишления, публикации в емигрантски вестничета… Има и една много интересна книга, издадена наскоро в събраните му съчинения – „Переписка двух Иванов“ („Кореспонденция между двамата Ивановци“). Другият Иван е православният писател Иван Шмельов. Двамата с Иван Илин водят кореспонденция, събрана в три тома. Много е важен вторият том, който обхваща 30-те и 40-те години на миналия век. Там и у двамата Ивановци добре се вижда откровена симпатия към Хитлер и немския нацизъм. Неслучайно Илин по-късно бяга в Аржентина, там изживява последните години от живота си и оттам ни поучава как трябва да подредим Русия. Ужасявах се, като гледах как през 90-те години при нас навлиза именно този Илин, който през 50-те години, без да е живял и ден в Съветска Русия, без да познава реалния живот в страната, започва от Аржентина да дава съвети и да настоява да се направи това и онова… През 90-те години започнаха да го разпространяват основно православни издателства. И ето един сериозен въпрос пред бъдещите биографи на Вл. Вл. Путин – кой беше негодникът, който му подхвърли тези книжки и статийки на Иван Илин! Кой му даде да ги чете и му каза, че това е истинното православие, че това е автентичният глас на Русия и тям подобни?!
Проблемът е, че самата Църква не пожела да направи ревизия на собствената си литература и история, излизайки от съветския период. Да, в обществото имаше религиозна пустиня. Но можеше тази пустиня да се използва като пространство на свободата. Не всичко от дореволюционното минало трябва да се влачи в ХХІ век. Някои неща трябва да си останат там. Господ със Своя промисъл ги е отсякъл и слава Богу! Но не, този въпрос дори не беше поставен. На никакво ниво – като се започне от вестниците и разговорите в енориите и се стигне до Синода и патриарха – не беше поставен въпросът: „Защо, Господи, си ни посетил с болшевишките гонения; кое в нашия доболшевишки живот беше за Теб толкова мерзко, че Ти ни гори с нажежено желязо, и то не едно десетилетие?“. Такива гонения никога не е имало в живота на Църквата за предходните 2000 години християнска история – да продължават толкова дълго без прекъсване, и то при затворени граници, когато не можеш да избягаш. В Римската империя поне границите са били отворени. Защо Бог ни изпрати болшевиките? Този въпрос не беше поставен. А значи ХХ век е отминал безполезно за Руската православна църква. И за Украинската впрочем също.
[…]
– Защо (патриарх) Кирил подкрепи т.нар. „спецоперация“, благослови всички за мобилизация… Това не е ли неправилно от гледна точка на свещенослужителя по принцип и на неговия чин конкретно?
– Защото е Кирил, неговата биография е такава, невъзможно е да се предположи друго – младост, изкарана в Швейцария, в дружба с офицери от КГБ, които са работили с него в международни организации и т.н. Мисля, че за него дори не е имало нравствено колебание. За него това е естествено – да бъде с вожда, с армията… Не съм забелязал тази година патриарх Кирил да ни е удивил с изнурен интелектуален облик, някакви нови бръчки да са набраздили неговия свят лик, да има горест в очите, следи от нравствени мъки, от тежък морален избор… Не, той е бодричък, всичко е наред.
[…]
– Бих искал да ви попитам и за фигурата на Иван Охлобистин, за неговия бесен вик „Гойда!“[1]. Цяла Русия ли ще се изпълни с такива охлобистиновци, каква е перспективата?
– Вече 20 години не съм общувал лично с Иван Охлобистин. Ще кажа така: едно са приспособенците, крадците, садистите…, но всяка сериозна безсмислица си има и своите откровени павелкорчагиновци[2]. Те са искрени, но тяхната искреност служи на общата мъка. Възможно е Охлобистин да е от тях. Лично на него оценки няма да давам, в памет на отминалата ни дружба. Въпросът не е за него, а за тази църковна и държавна система, която дори свестните хора, неформалните хора, хората, които някога са ценили свободата, успява да превърне в откровени проповедници на ненавист и насилие. Това пак е свързано с въпроса какво направихме ние с православието и какво то направи с нас. Имаше един възглед, модерен по време на перестройката: „В църквата няма да те научат на лошо“. Не е вярно, за съжаление – и на лошо могат да те научат, и на много лошо. Затова ще повторя любимия си тезис: „Като отивате в храма, си сваляйте шапката, а не главата. Главата ще ви потрябва“.
Превод: Милена Иванова-Андреева
Цялото интервю вижте тук: Разбиха бъдещето на Русия във Великата китайска стена
[1] Виж: „Ултра десният актьор и разпопен свещеник Иван Охлобистин заплаши света със Свещена война“
[2] Павел Корчагин – главен герой на романа „Как се каляваше стоманата“, който посвещава младостта си на борбата за победата на комунизма.
