Георги Скилица е разказал за погребението на светия отшелник: „А те [сиреч учениците му] – пише той – със сълзи измиха, прочее, нозете на преподобния отец, като не можеха да се отделят от този образ на природното съжителство, приготвиха неговото свещено и божествено тяло и го поставиха в дървен ковчег (въ рацѣ древенѣ). И веднага бързо навсякъде се узна за смъртта на преподобния. Всички се стекоха към гроба на светеца, като искаха да видят новото и свръхестествено видение: защото
той изглеждаше, сякаш спи, и видът на тялото му никак не се измени
Постническото тяло издаваше неизречимо благоухание, сякаш още беше живо. Недъгавите се молеха и просеха изцеление, освобождаваха се от обладаващите ги болести и се радваха. След като изминаха подир това четиридесет дни, преподобният се яви ноще на най-стария от своите ученици и му повелѝ да погребат тялото… в земята. А този послуша повелението и изпълни на дело това, което бе изявено във видение. Веднага на онези, които се притичваха, бе даден извор на чудеса и скрито в гроба съкровище. И така, Божият угодник биваше възвеличаван от всички“. Съставителят на първото проложно житие накратко съобщава само това, че след смъртта светецът бил „погребан на това място от своите ученици“. Същото повтаря и патриарх Евтимий.
Отгде византийският книжовник Скилица е заел изложените подробности – това е мъчно да се каже. Трябва да се изтъкне обаче, че те са твърде правдоподобни и не бива да бъдат пренебрегвани, особено когато не притежаваме никакви други вести в това отношение. Прочее, учениците на починалия отшелник посрещнали с голяма скръб смъртта на своя учител и наставник. С искрена обич те спретали тялото на покойника и го положили в прост дървен ковчег.
Цели четиридесет дни тялото престояло така
Мълвата за смъртта на светеца привлякла към обителта множество люде. Те всички, според думите на житиеписеца, желаели да видят новото чудо и свръхестествената гледка (новое и паче естества видѣнiе). Светецът изглеждал като заспал: iакоже бо спѧ видѣше сѧ.
Някои от средновековните писатели са ни запазили любопитни разсъждения относно неизбежния край на земния живот и ужаса на сетния час. […]
Четири страдания обземали човека в сетния час
Според думите на същия средновековен автор, той изпитвал „преди всичко толкова голямо и така тежко телесно страдание, каквото никога не е почувствал през настоящия живот, нито преди смъртта“. Когато тялото лежало напълно изтощено, душата съзирала „да се натрупва около нея цялото добро или зло, което е извършила, и всички тези неща се явяват пред очите на духа“. „Както потоците се спущат със силен устрем и сякаш ще порутят всичко, така и грешникът в часа на смъртта ще види изведнъж цялото добро или зло, което е сторил.“ Третата мъка настъпвала, когато душата „начевала да различава истината и виждала, че са приготвени за нея наказанията на пъкъла за всеки от нейните грехове“. Четвъртата мъка настъпвала, когато душата – все още затворена в тялото – виждала, че лукавите духове са готови да я приемат. „В този миг мъката и ужасът са толкова големи, щото тя – бедна нещастница – въпреки че е пред прага да се откъсне, би искала да остане още в тялото, за да изкупи, в тези кратки мигове на своето затворничество, своите прегрешения.“ Изкривените от гърчове лица, прочее, не изразявали само телесно страдание. Те запечатвали завинаги онези страдания, които посрещали грешника още на прага на отвъдния живот. А това спокойствие, отпечатано върху лицето на един свет отшелник, що друго можело да означава – освен предвкусване на бъдните, многоочаквани блага и наслади? Още човекът на ранното Средновековие е измислил твърде благозвучна дума, за обозначи
смъртта на праведника: „успение“
(оусъпениiе, гр. koimesis, лат. dormitio). За него смъртта на праведника се представяла като преход от земния живот към небесното блаженство – като сънен унес. Мъртвите са „заспали“: оусопшiе. Те са „покойници“, които след злините на земния живот намират „покой“ в смъртта. Гръцкото християнство дори наложило за гробищата едно ново наименование: koimeterion (лат. caemeterium), „там, гдето спят“. Върху надгробните надписи се четяло: „заспа“, „почива“, „упокои се“… Всички тези изрази не били прозрачни евфемизми, чрез които да се избегне упоменанието за смъртта и нейното разрушение. Напротив, те изразявали действителното убеждение, че онзи, който живеел според повеленията на Христовата вяра, можел спокойно да посрещне последния час, , защото „отвъд“ го очаквали не страдания, нито бездна на небитие, а вечен живот и блаженство. Именно това могло да се види в „новото чудо“ на Рилския светец, което представяло „свръхестествена гледка“: светецът изглеждал „като заспал“. Тук обаче имало и нещо друго – свързано с тялото.
За обикновения човек смъртта означавала край и пълна разруха на плътта
Западен писател от началото на ХІІІ век говори за „гнилотата на плътта“. „Ще излезе от тялото неговият дух – пише той – и то не по негова воля, но против волята му. И с мъка ще изостави всичко това, което сега владее с толкова силно желание, понеже, ще-не ще, е настъпил пределът, който не може да бъде отминат, и когато земята ще се върне към земята. Писано е, наистина: „Ти си земя и трябва да се върнеш към земята“, защото е естествено, щото онова, що е съставено, да се разпадне на своите съставки. Прочее, Господ ще им вземе духа, ще преживеят разруха и ще се превърнат в прах. И когато човек умре, ще наследи гадини, змии и червеи. Наистина, всички ще спят в праха и ще ги изядат червеи… Гнилота е човекът, а червеят е син на човека. Какъв гаден баща, каква гадна майка и какви отвратителни братя“… „Кое нещо е по-вонливо от човешки труп? Кое нещо е по-ужасно от мъртъв човек?“ натурализмът на краските, с които е описана смъртта, се губи и бледнее, когато се отнася до тялото на светец. Най-чудното, прочее, било именно това, че
тялото на изпостника и светеца оставало непроменено след смъртта
Скептичният ум на нашето време може да търси всякакви обяснения на това явление. Вярващият човек обаче приемал това като истинско чудо. Запазването на тялото на изпостника означавало за него пълно потвърждаване на мисълта, че стремежът към земните блага е напълно безсмислен. Онзи, който цял живот отричал земната храна и светски наслади, ето, след смъртта придобивал нетленно тяло. Напротив, телата на онези, които живеели с „благата на света“, били обречени на гнилота и се превръщали в храна на „вечния червей“. Тази нетленност на тялото на изпостника съставяла за мисълта на средновековния човек един от най-убедителните доводи за светостта. Житиеписецът съобщава, че тялото на Рилския пустинник след смъртта не се изменило никак по вид: и никакоже измѣнивши сѧ вид тѣлесе его. Още веднъж и най-осезателно се подчертавало различието, което съществувало между тялото на изпостника и телата на обикновените смъртни. Това тяло наподобявало нещо живо: iако и еще живоу сѫщоу и издавало „неизречимо благоухание“.
Всички тези неща, разбира се, утвърждавали още повече славата на светеца. Ако той приживе
можел да върши чудеса и чудотворни изцеления,
сега можели да вършат това и неговите мощи. Така вярването в светостта на отшелника от Рила се затвърдявало. Най-горещи поддръжници на това вярване били, естествено, самите иноци на обителта, чийто живот бил най-тясно свързан със светеца – както приживе, така и след неговата смърт. След 40-дневно престояване, тялото било поставено в гроба. Според житиеписеца това било извършено по повеля на самия светец, който се явил насън нощè на най-стария от своите ученици (стареишемоу wт оученикъ своих) – очевидно на игумена Григория. Гробът станал място на поклонение.
Иван Дуйчев
Из „Рилският светец и неговата обител“
Библиотека „Златни зърна“, София, май 1947 г.
год. ХІ, кн. 9, с. 171 – 176
На снимката: Успение на свети Йоан Рилски – икона на Тома Вишанов от края на XVIII век (сбирка на Художествената галерия в Кюстендил)
