За православното богословско Предание Църквата представлява есхатологична общност, изобразена във времето. Това при всички положения не прекъсва историческото приемство, но го съединява със събитията, с всяко отделно събитие на събранието на Църквата на едно място, главно при извършването на св. Евхаристия. Именно там ние, православните, намираме същността на Църквата. Институцията на Църквата не се основава и изгражда в историята само от Христос, но и от Св. Дух, Който дава надисторичен, есхатологичен характер на тази институция. Църквата е увековечена в историята и има своето продължение, като непрекъснато се обновява от Св. Дух. Именно всеки път, когато Църквата се събира, тя отново става Църква. И така Св. Дух твори Църквата – изгражда Църквата. Изграждайки я, създава основната сграда, основното служение на Църквата: с кръщението и миропомазването лаиците встъпват в Църквата, чрез ръкоположението стават клирици, а хиротонията на определен епископ представлява своеобразна Петдесетница – Св. Дух основава една Църква. Изграждайки един епископ, Св. Дух основава една поместна Църква. Следователно, според православното схващане, на всяко място и във всяко конкретно време Св. Дух отново устройва и основава Църквата. А устроивайки я, по този начин Той осъществява нейното историческо приемство и наследство.
Дух Свети е Този, който ни събира всички в Църквата. Събирайки ни, Той ни прави, така да се каже, учредители на Църквата. Защото за нас Църквата не е някаква институция, която съществува сама по себе си. По този начин ние нямаме (и никога не сме имали) проблем с „клерикализма“ и „лаицизма“, какъвто съществува на Запад. Клерикализмът предполага схващането, че институцията на Църквата, нейната основна структура и нейните служители (клириците), са независими от събранието на верните. Това провокира важния въпрос за ролята на лаиците (миряните) в Църквата – те представляват необходимата предпоставка за съществуването, т.е. за служението на клириците.
Ако трябва да обобщим с няколко думи, важно е да отбележим, че определено съществува проблем винаги, когато същността на Църквата се локализира само или основно в оформените през миналото (в течение на историята) предписания и модели. В миналото се създава и налага една норма и ние се стараем да ѝ бъдем верни. Тук става въпрос за един чисто западен подход. На повърхността на това схващане се намират всички проблеми за авторитета на епископа, събора, папата и т.н.
Обратно, когато изведем напред есхатологичната перспектива, тогава Църквата за нас става преди всичко събрание на народа Божий на определено място и в определено време. Това е една общност, която учредява сам Светият Дух и която на всяко ново събрание отново се въплъщава в смисъл на историческото приемство и непрекъснато отново реализиращо се Тяло на историческия Христос. По този начин с нищо не отричаме историята, но и нищо не свързваме само с историята и с миналото. За нас Есхатонът навлиза чрез Св. Дух в историята, и то главно чрез Св. Евхаристия. Именно в тези рамки придобиват своя истински смисъл понятия като свещенство, Слово Божие, Св. Предание и въобще цялостният живот на Църквата.
Проф. д-р Павел Павлов
Из „Апостолско първенство, приемство и служение – история и есхатология“ – доклад на Международната научна конференция „Първозваният Апостол“ (Варна, 29-30.10.2006), публикуван в Богословска мисъл, 2006, кн. 1-4, с. 159-167
